Невил завъртя пръст върху слепоочието си.
— На теб, ако ти дадат, от Академията няма да остане камък върху камък! Аз изпитвам ли своето оръжие?! — И той кимна към това, което висеше на рамото му и приличаше на огънато под прав ъгъл копие.
— Какво е това? — моментално се поинтересувах аз. — Сигурно някакво много страшно оръжие?
— На такова прилича — уклончиво отговори Невил. — Това е огънато копие…
— Какво?! — изумих се аз.
— … създадено през еди-кой си век, специално за лов на дракони.
— За лов на дракони?! — закикотих се. — А защо е огънато?
Невил се почеса по главата.
— Изглежда драконът се е оказал по-силен от копието.
— И къде в Академията смяташе да намериш дракон?
— Ами… — Невил тайнствено се усмихна. — Това копие ставата и за тролове, и за големи.
По изражението на Невил разбирах, че няма да каже нищо повече за качествата на копието.
— Не знам, поне да го беше изправил — измърморих аз. — Така изглежда много глупаво.
— Първо на първо, то е много тежко и така е по-лесно за носене, а освен това, тук е Музей на историята! Всеки експонат си има своя история… и не бива нищо да повреждаме.
И двамата се загледахме в нещата, които моята бойна метличка беше разхвърляла.
— Няма как — обобщи Невил. — Ако стане въпрос, ще стоварим всичко върху железния голем. Иначе ще трябва да прекараш живота си в кухнята.
Кимнах.
— Да се махаме.
— Почакай — спря ме Невил. — Искам да се посъветвам с теб.
— Какво има?
— Стил днес се направи, че никога не е идвал в тук, но това не е точно така! Той е посещавал Музея, аз съм го виждал. Тогава беше с друга група…
— Забравило е момчето — възразих аз. — Случва се.
— На теб не ти ли изглежда подозрително?
— Ни най-малко — отговорих аз.
Сега остава да започнем да се подозираме… Стигаха ни другите проблеми.
Отляво се чу гласът на Кейтен. Викаше ни.
— Идваме — отговорихме и побързахме да напуснем местопрестъплението.
Намерихме Кейтен, Стил и Наив, застанали до една конструкция със странен вид, бегло напомняща огромна птица. Размерите на това нещо бяха колосални — поне десет метра на дължина и петнайсет на ширина.
— Какъв беше този грохот? — веднага се поинтересува Кейтен.
— Грохот ли? — аз направих възможно най-невинната физиономия. — Нищо не сме чули. Нали, Невил?
Невил кимна утвърдително.
— Може би железният голем беснее, но ние бяхме твърде заети, за да му обръщаме внимание. За сметка на това, сега си имаме оръжие. — Невил гордо посочи своето огънато копие.
— Да, оръжието си го бива — усмихна се Кейтен и погледна към мен. — Ти да не си намислил да поразчистиш след погрома? Това, разбира се, е похвално…
— Тази метличка е страхотно оръжие — съвсем сериозно заяви Невил. — Повярвайте ми!
Кейтен изгледа с подозрение първо мен, после Невил, но се въздържа от въпроси.
— Всички сме тук — обобщи той. — Значи, можем да вървим да спасяваме Келнмиир.
— А трябва ли? — тихо попита Стил.
Впрочем, на тази негова реплика никой не обърна внимание. Напоследък Стил стана автор на доста такива реплики. Вероятно силното напрежение си оказва влиянието… или Невил е прав. Не, глупости…
— Може би трябва да разработим някаква стратегия?… — не много уверено предложи Наив.
Невил удивено загледа по-малкия си брат, а и останалите явно не очакваха от него този полет на мисълта.
— За съжаление, нямаме време — каза Кейтен. — Изглежда тези железни големи неслучайно са създадени за лов на вампири. Да не стане прекалено късно…
Той бързо пое по посока на грохота, а след него — братя Викерс: Невил, с огънатото копие и Наив, с една тежка тояга през рамо. След тях крачеше Стил, целият окичен с въжета, a шествието завършвах аз, влачейки след себе си моята бойна метла.
Жалко, че разполагахме с толкова малко време, за да си подберем най-подходящото оръжие. Сигурно, ако бяхме потърсили малко по-дълго, щяхме да намерим нещо по-сериозно.
Забелязахме отдалеч първите знаци, че оттук е минал вампир. Следите от погрома се простираха на десетки метри пред нас.
И ето че отпред в далечината изникнаха две неясни фигури. Движенията на голема и на вампира бяха толкова бързи, че едва ги различавахме.
— И вие предполагате, че можем да се намесим в това по някакъв начин? — полюбопитства Невил.
— Не виждам как бихме могли да помогнем на вампира — бях принуден да призная. — Дори не мога да кажа кой от тях е Келнмиир.
— Това не би трябвало да е проблем — отсече Кейтен. — Пригответе оръжията си!
Взех послушно метлата в ръка, като не си представях особено добре, за какво би могла да ми послужи. Цепеницата на Наив внушаваше доверие, но и тя не представляваше нищо особено, в сравнение с грамадата от метал. Да пронижеш голема с огънато копие? За това ще е нужно много старание. Оставаше Стил с въженцата и Кейтен… чиито ръце бяха съвсем празни.