Тичахме с доволно прилична скорост. Вампирът изглежда беше забравил, че съм човек и през изминалите месеци не бях имал други физически натоварвания, освен да тичам от телепорт към телепорт. Затова вече издъхвах, а когато стигнахме до телепорта, бях без сили.
— Като те гледам, не си от най-яките — отбеляза Келнмиир.
— Няма как — процедих аз. — Когато спиш по няколко часа на ден, тичаш като луд на лекции и медитации, на практически занимания, блъскаш в столовата и на всичкото отгоре, получаваш травми…
— Нали? — усмихна се вампирът. — При по-добро стечение на обстоятелствата, ще ти разкажа за моето детство. Тогава ще разбереш какво представляват истинските ужаси.
Това, което се случваше при телепорта, беше страховито. Предположенията на Келнмиир не се потвърдиха. Тук имаше най-малко тридесет трола. И всички мъкнеха някакви кутии. Това си беше най-банален обир!
Действие 4
— Определено ми харесва размахът на това мероприятие — възхити се Келнмиир, когато се приближихме на около двайсет метра от телепорта. — Да съчетаеш диверсия с окупация, плюс най-обикновена кражба… много е хард!
— Можеш да се присъединиш — недоволно предложих аз. — Щом толкова ти харесват…
— Да участвам в завладяването на Академията? — вампирът се замисли. — Няма как, на моята внучка й харесва тук и тя иска да стане Майстор. Така че засега ще се наложи да почакам със завладяването на Академията. Освен това, не ми се иска да участвам в такова знаменателно събитие във второстепенна роля!
— Аха, по-добре е да загинеш като главен герой, защитавайки Академията? — усмихнах се аз.
— Какви са тези мрачни настроения? — потупа ме по рамото Келнмиир. — Предпочитам да играя главна роля в спасяването на Академията.
— Надявам се твоето желание да се изпълни — въздъхнах, гледайки как троловете мъкнат дървените сандъци към телепорта.
Всичките каменни тролове си приличаха като две капки вода. Различаваха се само по препаските. Каменните им тела не се страхуваха от студа, затова препаските им бяха чисто символични. Ако трябва да съм честен, дори не си представях, с какво бихме могли да се противопоставим на тези каменни грамади. Да се бием с тях? Голям смях! Не съм сигурен дали моята бойна метла ще може да ги отблъсне толкова успешно както голема… макар че големът беше може би по-тежък от тях.
— Стига терзания! — рязко отсече Келнмиир. — Нека ти кажа, че всички мои желания имат свойството да се изпълняват.
Интересно, това сериозно ли беше или Келнмиир само искаше да ме успокои? През това време троловете започнаха да влизат в телепорта, влачейки сандъците.
— Знаеш ли, мисля си, че спасяването на Академията трябва да започне от спасяването на нейното имущество — замислено изрече вампирът.
— Какво предлагаш?
— Предлагам да се промъкнем по-близо до телепорта, после да направим един марш на скок и да се телепортираме в кабинета на Ромиус. Веднага след това да счупим телепорта, така че да оставим тези каменища в Музея, за вечни времена.
— Кейтен обаче разправяше, че в Музея има и други телепорти — припомних му аз.
— А ти сигурен ли си, че троловете знаят за тях? При всички случаи, това ще ги забави за известно време.
— Къде е Стил? Него май не го хванаха — напомних аз.
— Не е сигурно, може по-напред да са го пипнали. Дори и да не са… ти какво предлагаш? Да дадем възможност на нашествениците да грабят на воля техномагическите експонати?
— Убеди ме — въздъхнах. — Тръгваме. Пълзешком.
— Аха! — Вампирът се плесна на пода. — И теб ли те завладя ловната страст?
— Завладя ме, завладя ме — съгласих се набързо.
Вампирът категорично отказа да остави меча и секирата, аз също вече бях свикнал с бойната си метла, та затова пълзенето не беше лесно. И тъкмо заради това, а не защото съм някакъв левак, за беля бутнах с метлата едно сандъче, което стърчеше в самия край на стелажа.
— Дръж го — скочи вампирът.
Хванах сандъчето и успях да го задържа, но с крак бутнах съседното… то пък помъкна съседното… и така от стелажа се изсипаха пет разнокалибрени дървени сандъка. Да разправям ли какъв ужасяващ грохот се разнесе?
— Да бягаме! — изрева вампирът, секунда преди да се стовари първото сандъче, и хукна към телепорта, без да изпуска меча и секирата от ръцете си. Случайно или нарочно, докато търчеше, той така размахваше тези железа, че успя да разхвърля всички тролове, които по волята на случая се бяха оказали на пътя към телепорта. Аз също се изнесох с максимална скорост, подхващайки метличката си.
Нашето появяване беше съпроводено от такъв трясък, че троловете дори не можаха да реагират, стъписани от внезапното нападение. А когато все пак реагираха, ние с вампира вече стояхме досами телепорта. Келнмиир влетя в телепорта, а аз, поддавайки се на порива си, замахнах с метличката по посока на троловете. Каменищата сякаш вятър ги отвя. Всъщност, защо „сякаш“? А аз, глупакът нямах доверие на универсалната си бойна метличка.