Както Чез ми е разказвал, призмата бива само с четири стени (невероятно, нали), на всяка от които е разположена страховита смес от „вълшебства“, всяко от различна сфера. Основните сфери са четири: огнена, водна, въздушна и земна. Всяка от тях представлява една от стихиите. И всичко е направено така, че само човек с определен коефициент на способност в тази сфера би могъл да отдели „вълшебствата“ от този цвят и да ги прехвърли върху една от стените на призмата. Когато Върховният майстор приключи с речта си, концентрираните „вълшебства“ ще се появят и всеки, който притежава нужните възможности, ще зърне своята вълшебна призма. Като цяло, доста от кандидатите притежават тези способности, но само някои от тях успяват да отделят цяла сфера.
Точно отзвуча последната фраза на Майстора и в двора възникна неописуема суетня: всички започнаха да се лутат напосоки, внимателно оглеждайки въздуха. Честно казано, всеки знаеше, че ако не види нищо през първата минута, никога няма да го види… но кой би могъл, просто така да си признае, че всичките му мечти са рухнали?!…
Двамата с Чез се спогледахме и тръгнахме на обиколка от две противоположни посоки. Вървяхме, без да бързаме, и внимателно се оглеждахме. Непрекъснато ни бутаха, имаше опасност дори да ни стъпчат, само че не беше толкова лесно да бъде пречупен човек, който се е занимавал с Изкуство дори (както беше в моя случай) за толкова кратък срок от време.
Чез изведнъж спря, погледът му се заби в една точка на около три метра над земята и леко се разфокусира. Беше открил своята призма и аз му пожелавах успех.
Помотах се още малко из двора, но с прискърбие трябваше да си призная, че не виждах нищо. Жалко, щеше да ми бъде интересно…
Спрях се, за да пусна музикалката си, и за последен път хвърлих един поглед на двора. Почти всички се бяха разотишли, останали бяха само късметлиите, които се потяха над магическите си призми и, разбира се, група Майстори, които внимателно следяха изпита. Чез го нямаше, аз включих отново музикалката и се отправих към портите, където дремеха стражите.
Случи се така, че трябваше да мина покрай групичка Майстори и ученици, които стояха в центъра на двора. Когато приближих, огледах механично лицата им. За голямо мое учудване, сред тях беше двойката, с която разговарях на площада. Те също ме забелязаха и ме изгледаха съчувствено, защото се досетиха, че не съм минал. С особено съчувствие ме изгледа момичето… макар че знам ли… В момента слушах някаква весела песничка и си помислих, че животът ми всъщност не е свършил. Ами да, аз изобщо не съм се натискал да влизам.
Затова пък Чез получи това, за което мечтаеше — възможност да изпробва силите си. Искрено се надявах, че ще издържи на този етап, а останалото беше въпрос на техника.
Вече приближавах изхода, когато забелязах с крайчеца на окото си, от дясната ми страна леко сияние. Веднага, тайно надявайки се, че това е нещото, което трябваше да видя, се обърнах и видях кълбо от енергия, което преливаше във всички цветове на дъгата. Кой знае защо, когато чух думата „призма“, аз си представих нещо съвсем различно… Във всеки случай, не и тази безформена буца, с този невъзможен цвят. За никакви четири смесени цвята и дума не можеше да става! Бяха поне сто и изглеждаше сякаш някой меси това нещо, стараейки се да омеси всички цветове в еднородно месиво.
Интересно, как съм могъл да не го забележа?!
Да си призная, цветът на това чудо никак не ми хареса. Макар че защо не? Изведнъж ми стана адски зле. Толкова зле, че противно на волята ми — такива безумия не ми се бяха случвали досега — се протегнах мислено към буцата и се опитах да й придам някакъв вид. Поне да отделя четири конкретни цвята от противно преливащата се смес от бежово до мръсно-лилаво. Какво беше моето изумление, когато тази маса започна да се движи сякаш някой преобърна посоката на месенето отвътре навън и сега тя последователно придобиваше цвета на всички свои съставки. След няколко секунди всичко свърши — във въздуха, пред мен висеше не безформена маса, а акуратна четиристенна призма. С четири цвята. Сега какво трябваше да правя? Да се любувам на това, което сътворих с ръцете си?… В този случай, ръцете нямаха нищо общо.