— Алисия ли? — повторих аз.
— Да — въздъхна вампирът. — Алисия. Тя беше божествена. За пръв път я срещнах на един официален прием. Тя участваше в заговор срещу мен, но по време на вечерята така се заприказвахме, че и тя, и аз забравихме за заговора (разбира се, аз знаех за заговора повече, отколкото тя). От момента на нашето запознанство до последния ден с нея бяхме неразделни, с изключение на няколко мои визити в Далечните планини.
— До последния ден?
— Да, до последния ден на живота й. В деня на нашата сватба нея я убиха.
— Много съжалявам! — честно казах аз.
Вампирът помълча известно време.
— Дълго време смятах, че я е убил Велхеор — продължи Келнмиир.
— Велхеор ли? — попитах.
„Дълго време смятах“… значи, все пак Велхеор не е виновен? Макар че ако се съди по кошмарната му репутация, кой знае?…
— Да… сега разбирам, че от моя страна, това не е било много умно. Той искрено и дълбоко обичаше сестра си, но тогава така го бяха накиснали, че аз, едва сега, преди няколко месеца разбрах, че не съм бил прав.
Сестра си? Значи Келнмиир за една бройка да се ожени за сестрата на „кървавия“ Велхеор. Интересно! Особено, ако се вземе предвид това, че при вампирите междуклановите отношения никога не са били поощрявани.
— Оказа се, че моят чичо Канмиир я е убил — въздъхна вампирът.
— Почакай, това име ми е познато — опитах се да си спомня. — Не се ли казваше така съветникът на нашия Император?
— Точно така — потвърди вампирът. — Това е той.
— Ясно тогава защо с Велхеор сте извършили онова покушение. Целта не е бил Императорът, а неговият съветник. Жалко, че покушението не излезе успешно.
— Не сме извършвали покушение — възрази Келнмиир. — За огромно мое съжаление. Стана обратното — той извърши покушение над нас. Също така, може да се каже, неуспешно.
— Подлец!
— Подлец! — съгласи се Келнмиир. — Но сега не става дума за него. Съвсем скоро научих, че ние с Алисия имаме син.
— Син ли? — изумих се аз и само дето не паднах от гърба на вампира. — И ти разбираш след… колко време всъщност е минало от тогава?
— Седем века.
Много хубаво! Да разбереш, че имаш дете със седем века закъснение…
— Как е станало така, че не си разбрал, че имаш дете?
— Ами… — Стори ми се, че той се смути. — Моите пътувания до Далечните планини не бяха уж толкова продължителни, но отнемаха от десет до дванадесет месеца. Явно по това време Алисия е родила детето… Както научих по-късно, по време на моето отсъствие тя е живяла в Древната гора…
— При друидите?! — поразих се аз.
— Да, Алисия беше единственият вампир, който беше винаги добре дошъл в Древната гора. Тя искрено се интересуваше от друидите и от тяхната култура. Обичаше да общува с тях…
— Поразително! — ахнах аз.
— Да — съгласи се Келнмиир. — Тя винаги ме е удивлявала. Дори и след смъртта си.
Никога не бях чувал толкова тъга да звучи в гласа на човек… още по-малко, на вампир.
— Оставила е сина ни в Древната гора, за да го възпитават, без да ми каже и думичка за това. Може би е искала да го направи след сватбата ни, обаче не успя…
— Стой! — вече започнах да схващам накъде бие. — Тази история свързана ли е с Алиса? Ти каза, че тя е твоя правнучка.
— Да — съгласи се Келнмиир. — Тя ми е правнучка, а баща й…
— Е твой внук! — възкликнах аз. — Излиза, че дневният клан е съюз между друидите и вампирите и това обяснява защо Алиса толкова обича зеленчуци и не пие кръв!
— Не точно — поправи ме вампирът. — Алиса може да пие кръв, но може и да не пие. Тя е наполовина вампир, наполовина друид.
Келнмиир престана да се спуска от перваз на перваз.
— Гледай да не паднеш от учудване.
— Нямам такова намерение — избучах аз. — Точно, когато съм разбрал тайната на дневния клан?… И дума да не става!
— Запомни, че на никого не бива да разказваш тази история, защото тогава тайната ще престане да бъде тайна… а аз не искам това.
— Алиса знае, нали? — усмихнах се аз.
Тишина…
— Какво?! Не си разказал на Алиса?!