— Кое по-точно?! — с неочаквано ожесточение в гласа попита Келнмиир. — Това, че нейният прадядо не е успял да опази любимата си, а чичо й е най-кървавият вампир на последните три хилядолетия?!
Да… излизаше, че Алиса си има прекрасни роднини… Това е по вампирска линия, а има и линия на друидите…
— Не — отвърнах. — Ще й разкажеш това, което разказа на мен. Това, че ти и нейната прабаба сте се обичали безкрайно много, че сте били щастливи заедно…
Келнмиир отново се спусна надолу и този път наистина се уплаших да не би от много вълнение да пребие и двама ни.
Но след пет етажа той пак се хвана за един перваз.
— Някой ден непременно ще й разкажа — обеща вампирът. — Засега обаче нашите отношения са чисто делови и да не си посмял да й кажеш нещо!
— Делови ли?
— Да — Келнмиир отново пусна перваза. — Аз й помогнах да влезе в Академията, а тя ми помогна да се скрия…
Започнах малко по малко да разбирам. Например защо Алиса ме изгони от стаята си, когато поисках да вляза в банята.
— Искаш да кажеш, че живееш в нейната стая?
— Точно така — потвърди вампирът.
— А как попадна в Академията? Това не е толкова лесно…
— Да, това е сложно, много сложно — Келнмиир замълча, докато летяхме. — Но аз съм добър измамник.
— Как, все пак, попадна в Академията? — настоях аз.
— Ти си ме виждал — разсмя се той. — Не помниш ли?
Замислих се и се опитах да си спомня онзи ден.
— Не, защото със сигурност щях да те запомня — отвърнах най-сетне.
— Ще ти подскажа — през онзи ден изглеждах по-различно.
— Не се досещам — отговорих раздразнително. — Разказвай!
— Притичах покрай теб, не помниш ли?
Този път не се замислих.
— Освен Алиса, до мен… — И изведнъж се досетих. — Само не ми казвай, че си бил ти!…
— Няма — засмя се Келнмиир. — Ти сам се досети.
— Как го направи?! — бях поразен.
— Лека промяна във външността. Дреболия — отговори вампирът.
Сега си спомних. Тогава, на първата лекция, Алиса първоначално се учуди, когато й казах, че е закъсняла. Тя със сигурност беше влязла заедно с първите и е възможно дори да не е знаела как Келнмиир е попаднал в Академията. Сега ми стана ясно защо никога не ме канеше в стаята си и защо не ми даваше да я изпращам.
Останалата част от пътя прекарахме в мълчание. Всеки мислеше за своите си неща.
След поредния скок надолу Келнмиир произнесе неочаквано:
— Край, пристигнахме!
Той изби стъклото и скочи в коридора. Слязох много бавно от гърба му и се опитах да раздвижа краката и ръцете си. Всичко ме болеше неописуемо.
Келнмиир веднага се зае да обиколи целия етаж, все едно, че не беше скачал от етаж на етаж с мен на гърба си.
— Тук няма жива душа — обяви той, като се върна от обхода.
— На двайсет и първия ли сме? — реших да уточня.
— Точно така — радостно отговори вампирът.
— А как ще попаднем в Главната зала?
— О! Това е най-голямата тайна!
Призовах на помощ всичкото си търпение.
— Стига, Келнмиир! Казвай!
— Спомняш ли си, че в Музея прибрах от пода един малък предмет?
— Спомням си нещо — припомних си аз. — Той ли ще ни помогне да стигнем до Залата?
— И още как!
Преброих наум до десет и чак тогава попитах:
— А как действа?
Вампирът изглежда се смили над мен.
— Много просто — започна да обяснява той. — Ето това — Келнмиир извади от джоба си една поничка с диаметър десет сантиметра — е телепорт за еднократна употреба с насочено действие. Предугаждайки твоя следващ въпрос, веднага казвам: насоченото действие представлява придвижване по права линия. В конкретния случай ние ще го настроим да действа на пет метра, в посока надолу.
— Добре ли чух? — попитах аз. — Телепорт за еднократна употреба? Ще рече, че няма да можем да се върнем назад?
— Няма да можем — отвърна Келнмиир и взе меча от мен. — Не знаем какво става в Главната зала. Може още да е под обсада, а може и да са я завзели… Трябва да решаваме проблемите по реда, по който възникват. Сега се налага да стигнем дотам и първо това ще сторим.
— Какво ще правим, когато стигнем до нея?
— Ще решим на място — категорично отвърна вампирът. — Ако толкова те е страх, дръж в готовност бойната си метла, току-виж потрябвала.
Аз и бездруго бях решил да държа в готовност метлата си. Само че се чудех как може да се постъпва толкова безразсъдно. Според мен всичко трябва да се обмисли, да се прецени…
— Ела при мен, моля те — помоли Келнмиир.
Изпълних желанието му.
— Приготви ли метлата?
— Да, разбира се — нацупих се аз. — Келнмиир, нека измислим план, който…
В следващия миг, пред очите ми притъмня и двамата с Келнмиир започнахме да пропадаме надолу. Падането продължи кратко, дори не успях да се уплаша, затова пък силно се ударих. И то не защото паднах на пода. Бяхме се стоварили върху нечии глави.