Гледай го, подлеца! Дори не ме предупреди, че ще се телепортираме!
— Какво е това?!… — под нас се чуха възмутени възгласи.
— Какво става? — в хор повтаряха всички.
— Не ни ли очаквахте? — мигом скочи на краката си Келнмиир.
Чудех се как мечът не уби никого, когато се стоварихме от небето. И бях започнал да се дразня от бодряшкото настроение на вампира. Аз не можех да си позволя такъв разкош и дълго се изправях на крака.
— Зак?! — изненада се един от тези, върху които бях паднал.
— Ейнджъл?! — познах аз кльощавия младеж. Колко жалко, че не го бях размазал!
— Как попадна тук? — поинтересува се Ланс, който, както винаги, се мотаеше около Ейнджъл.
— Телепортирах се — отговорих и вдигнах от пода метлата си.
— Нали телепортите не работят? — намръщи се Ейнджъл.
— За някои не работят — намеси се Келнмиир. — Извинете ни, дечица, но ние трябва да си поговорим със сериозните чичковци.
С тези думи той ме хвана за ръката и ме помъкна нанякъде през тълпата.
Нашето неочаквано появяване не остана незабелязано и някои хора ни гледаха подозрително, други се кокореха изненадано, трети ни сочеха с пръст, четвърти се опитваха да ни заговорят, а имаше дори и такива, които се мъчеха да ни спрат! Но вампирът разхвърляше всички по пътя си, докато целенасочено се промъкваше към Майсторите, които се бяха събрали около трибуната. Няма съмнение, че те, по-добре от всички, бяха видели нашето появяване, защото от трибуната се виждаше цялата зала, но кой знае защо, не бързаха да се втурнат насреща ни.
Докато се промъквахме към трибуната, успях да се огледам и да забележа, че няма никаква обсада. Хората се мотаеха из залата, някои седяха на пода и всички скучаеха. Дори видях няколко друида, които медитираха.
— Нещо не разбирам — пошепнах аз на вампира. — Къде е обсадата?
— Какво говориш? — учуди се вампирът. — Тази зала няма прозорци и единственият начин да се влезе тук е през телепортите. Достатъчно е да ги изключиш и край… тези хора остават тук, завинаги в плен. Питам, кой идиот е проектирал тази кула?! Толкова ли не е могъл да построи нормални стълбища, а не да се изхвърля по този глупав начин!
— Да не повярваш наистина — съгласих се аз. — Уж са много умни, а сами са се вкарали в капана…
Когато стигнахме до трибуните, към нас се приближиха няколко Майстори, моят чичо, Шинс и някакъв плешив дебеланко. Те всичките имаха уморен вид и под очите им се бяха очертали сини кръгове. А от началото на диверсията бяха изминали само няколко часа!
— Ти как попадна тук? — Ромиус попита първо Келнмиир.
— Минавах наблизо — небрежно отвърна вампирът. — Гледам — имате си неприятности… Чак ми стана обидно. Неприятности, пък без мое участие…
— И ти реши да се включиш — заключи Ромиус. — Гледай ти… А ти, Зак, откъде се взе? И то в такава странна компания…
— О, това е дълга история! — въздъхнах аз.
— Която ще се наложи подробно да ни разкажеш — неочаквано рязко произнесе чичо ми.
Действие 5
— Значи са се добрали до Музея на историята — бавно проговори Ромиус, когато приключих разказа си.
— Ако изнесат дори и една вещ, ще си имаме сериозни проблеми — отбеляза един дебел Майстор.
— Човек може да си помисли, че сега проблемите ви са малки — иронично подметна Келнмиир.
— Така е. А като стана дума за проблемите… — Шинс ме изгледа някак странно. — Ромиус, вземи приятеля си вампир и да се усамотим за няколко минути.
Ромиус кимна, хвана Келнмиир под ръка и двамата тръгнаха след Шинс.
— Къде тръгнаха? — попитах аз дебелия Майстор. Той вдигна рамене.
Чакахме десет минути. През това време дебелият Майстор, който се казваше Ревел, ми разказа какво е ставало в Главната зала по време на моето отсъствие. Всъщност, нищо особено не се беше случило. Кулата се разклатила (най-вероятно от взрива в хранилището) и всички телепорти блокирали. В първия момент Майсторите се опитали да ги оправят, но оттам изведнъж се изсипали стотици тролове. Майсторите с лекота се справили, но после енергията свършила, а друга нямало от къде да се вземе… и следващата вълна тролове безпроблемно натръшкали Майсторите по пода, след което спокойно продължили пътя си. Така Майсторите, които вече нямали енергия, се оказали зазидани на двайсетия етаж и не представлявали вече никаква преграда за троловете.
За Енергийното хранилище, не знам защо, Ревел не пожела нищо да ми каже, но аз почти се досещах за смисъла на неговото съществуване. Енергията, подобно на въздуха, се подаваше от Хранилището в заобиколената от енергийно поле Академия. Енергийното поле представляваше границата между времето извън Академията и времето в нея и през тази граница не протичаше енергия. Просто е. Когато Хранилището гръмна, при взрива се е освободила енергията, която е разклатила Академията. Мисля че горе-долу това се е случило. Когато се върна, Ромиус се държеше малко странно.