— Хайде, Зак, може да отидеш да си починеш — тихо произнесе той и пак се отдалечи, този път с Майстор Ревел.
Шинс постоя още известно време, пронизвайки ме с поглед, но и той пое нанякъде.
— Какво им става на тези? — заинтригувано попитах Келнмиир.
— По-добре не питай — махна с ръка вампирът. — Само ще си развалиш настроението.
— Да не би сега да ми е много весело? — усмихнах се мрачно аз.
— Повярвай ми, ще става все по-лошо. Ромиус ме помоли, нищо да не ти разказвам.
— Само не ме убеждавай, че вампирите се отнасят абсолютно сериозно към обещанията си.
Келнмиир се замисли.
— За нас обещанията действително са много важни. — Неочаквано той се усмихна. — Само че аз нищо не съм обещавал, само казах, че ме е помолил.
— Стига ме изтезава! — примолих се аз. — Разказвай!
Келнмиир се огледа.
— Те смятат, че ти си предател.
— Аз — предател?! — Добре, че бях седнал, защото нямаше да се удържа на краката си. — Откъде накъде?! Да не са откачили?!
— По-тихо — изсъска ми вампирът. — Помниш ли, че ти бях казал, че по теб има явни следи от хипноза?
Това не е новина. Знам го.
— Само че това не е такава хипноза — възмутих се аз. — Знам защо ме хипнотизираха, дори знам кой го направи.
— Така ли! Я кажи… — живо се заинтересува вампирът.
— Леля ми ме хипнотизира. Направи го, за да закъснея за приема в Академията.
— Имаш много интересна леля. Кажи как действа тази хипноза?
— За мен слънцето изгрява малко по-късно — смутих се неочаквано.
Знам, че звучи глупаво, но е така. Вампирът се разсмя.
— Леля ти има страхотно въображение — каза той, след като спря да се смее. — Или ти си с развинтена фантазия… Не знам, във всеки случай… Искаш ли да пробваме да изследваме тази хипноза? Едва ли бих могъл да я разгадая напълно, но все нещо по-конкретно може и да разберем.
— На драго сърце! — въодушевих се аз.
Дано чичо ми се засрами, когато разбере резултата от това изследване!
— Само че сега имаме по-важна работа — неочаквано си спомних аз. — Нали трябва да измислим как да се измъкнем оттук?
— Струва ми се, че все някой ще се досети как да се погрижи за това — отвърна Келнмиир. — Майсторите седят тук от часове и умуват и може би вече нещо са измислили.
— Добре тогава — съгласих се аз. — Давай!
Наистина, трябва ли да си напъвам мозъка вместо тях? А на всичкото отгоре да ме смятат за предател!… Интересно, как, според тях, сам бих могъл да изведа от строя телепортите и да гръмна Хранилището? Това дори е комплимент за мен!
— Първо обаче трябва да отидем на малко по-спокойно и тихо място — разпореди Келнмиир.
Седнахме на едно място по-далече от трибуната, като изгонихме оттам групичка ученици, облечени в жълти ливреи.
— Така… Сега лягай, отпусни се и слушай моя глас — говореше вампирът. — Ще започна да броя от десет назад. Когато стигна до едно, ти ще заспиш.
— Ами, ако не заспя?
— Ще заспиш, като нищо ще заспиш! Десет, девет, осем…
Интересно, от колко време чичо ми ме мисли за предател?
— … седем, шест, пет…
Ако съдя по враждебните погледи, които ми хвърляше, Шинс също ме подозираше.
— … четири, три, две…
Може би затова…
— … едно.
Сънувах поредния много странен сън. Тълпа народ — момичета и момчета — седяха върху вкопани в земята дървени пънове.
— Денят мина добре — каза едно дългокосо момиче. — Някои от нас днес ходиха в Музея и видяха много интересни неща. Някои даже си взеха по нещо за спомен.
Изведнъж картината рязко се промени.
Пред мен се откри гледка от птичи поглед към една крепост, която се намираше в средата на морето. Погледът ми бавно се приближаваше и съвсем скоро видях хората, които стояха върху стените й. Погледът ми продължи да се приближава и вече ги виждах съвсем отблизо. Брадат мъж, красиво момиче… и още шест човека, които не виждах добре, защото бяха леко размазани.
— И така — говореше брадатият, — за това изпитание ще ни трябва силен мъж.
Напред излезе един млад човек, когото аз лично не бих нарекъл „силен“.
— За да преминете през изпитанието, ще трябва да се поупражните с меча. Някога държал ли сте в ръка истински двуръчен меч?