И пак картинката се промени. Зад някаква маса седеше едно красиво момиче и въртеше в ръцете си златен пръстен.
— Номер осемдесет и осем — златен пръстен…
— Десет… — неочаквано чух гласа на Келнмиир. Трябваше ми известно време, за да разбера, че не спя. Усещах се, сякаш бях спал поне едно денонощие, мозъкът ми се беше избистрил, тялото си чувствах отпочинало, беше чудесно! Интересно, колко ли време бях спал?
— Само ако знаеш какво ми се присъни! — надигнах се бавно от пейката и се протегнах.
— Ако знаеше какво съм научил — усмихна се вампирът, — щеше веднага да забравиш всичките си сънища.
— Не си прав — казах. — Много често сънищата ми се оказват пророчески…
— Остави сега сънищата си на мира — възрази Келнмиир. — Чуй какво успях да разбера — закъснението на слънцето в твоите очи въобще не е целта на хипнозата, това е страничен ефект…
— А коя е целта? — обърках се аз.
— За да разбера това, ще ми трябва повече време, половин час не стига — поклати глава вампирът. — Така че това ще го отложим за по-нататък. Разбира се, ако това „по-нататък“ се случи.
— Защо е този песимизъм? Стоп! — изведнъж се досетих. — Значи, наистина съм шпионин?!
— Ти наистина може да си шпионин. Но все пак, не съм напълно сигурен, тъй като хипнозата е стара… може би са минали десетина години. Не ми се вярва приятелите от Шатер да са толкова прозорливи, та да успеят да предскажат преди цели десет години твоето постъпване в Академията.
— Ясно-о… — проточих. — Не вярвам Ромиус да вземе тази версия на юнашко доверие. А за Шинс да не говорим…
— Трябва да се страхуваш не от Ромиус или Шинс, а от Ревел — поправи ме Келнмиир.
— От Ревел ли? — учудих се аз. — Та той е един мил и добродушен шишко!
— Точно тези добродушни шишковци понякога са най-опасните. Да не говорим за милите шишковци от службите за сигурност…
— Откъде знаеш?
— Можеш да ми вярваш, разбирам от тези неща — въздъхна Келнмиир.
— Вярвам ти — казах. — Сега какво следва? Майсторите измислиха ли как да се измъкнем оттук?
Келнмиир посочи с пръст към другия край на трибуната. Там бяха седнали Върховните майстори и… просто си седяха. По лицата им нямаше и следа от мисъл. Те седяха и скучаеха, също като останалите ученици, с които беше пълна Залата.
— Струват ми се малко омърлушени — забелязах аз.
— Така е — отвърна Келнмиир. — Вече си мисля, че ще си стоим тук, докато нападателите не решат какво да правят с нас.
— Знаеш ли — пошепнах на Келнмиир, — тези Върховни майстори без енергия въобще не са Върховни. Така са просто… групичка старци…
— И ти ли го забеляза? — разсмя се Келнмиир. — Растеш, приятелю, растеш…
— Добре, нека приемем, че Майсторите не могат да измислят нищо. Ти обаче сто процента можеш да направиш нещо, ако ти дадат да пийнеш малко кръв…
— Донор ли искаш да станеш? — оголи зъби в усмивка Келнмиир. — Хайде, шегувам се! В моя арсенал просто няма такива трикове, които биха могли да ни помогнат. Дори да изпия всичката кръв на света, не мога да пробия тези дебели стени, а телепортацията не ми е специалност.
Келнмиир вдигна меча от пода.
— Е, ще отидем ли да поговорим с твоя чичо?
Ама разбира се! Мечът!
— Келнмиир, ти би ли могъл да заредиш техномагическо устройство?
— Нека помислим логично — предложи вампирът. — Ако можех да зареждам техномагически предмети, отдавна да съм заредил ето това. — Той извади от пазвата си диска на телепорта. — И да съм се омел оттук.
Дори бях забравил за този телепорт! Интересно, колко ли енергия харчи?
— Да! — Бързо скочих от пейката. — Трябва спешно да говоря с Ромиус!
— Какво ти говорих досега?
Не се наложи дълго да търсим чичо ми. Той сам ни намери.
— Накъде сте се запътили — подвикна Ромиус, още когато направихме първите крачки.
Следил ли ни е?
— Тъкмо идвахме при теб — зарадва се вампирът. — Зак иска да разговаряте.
— За какво? — заинтересува се Ромиус.
— Нима наистина ме мислиш за предател?! — неочаквано се изтръгна от мен. Честна дума, нямах намерение да говоря за това, само изскочи!
— Защо „предател“? — изобщо не се смути Ромиус. — Ти самият може и да не знаеш, че си станал шпионин. По теб има следи от хипноза…
— С десетгодишна давност — прекъсна го Келнмиир. — Ти сериозно ли смяташ, че шатерските специалисти са го програмирали преди цели десет години?
— Какви десет години? — удиви се Ромиус. — На мен ми казаха, че когато са го приемали в Академията, следите по него са били все още пресни!
Стоях и слушах как ме обсъждат, все едно, че ме няма.