— Може и да са по-стари от десет години. Дори петнайсетгодишни. При повърхностния оглед не можах да установя това с по-голяма точност. А пресните следи са само от срива на хипнопрограмата. Нещо я е сринало този ден и страничните ефекти са излезли наяве.
Страничните ефекти? Тоест, онзи сензитивен шок, може да е бил такъв страничен ефект? Или не. Или преди десет години са ме програмирали да вляза в Академията заради диверсията! Стоп! Съвсем ме омотаха. Каква диверсия? Какви шпиони? Помня отлично всички свои действия! Не съм правил никакви опити да разузнавам… Това е лудост! Аз? Шпионин? Не-въз-мож-но!
— Да допуснем, че е така — бързо се съгласи Ромиус. Според мен, даже прекалено бързо. — Зак, ти искаше да обсъдим нещо?
— Вие нали все още не сте измислили как да се измъкнем оттук?
Ромиус се смути.
— Ами… работим над проблема…
— Щеше да е смешно, ако не беше страшно… — изкоментира Келнмиир.
— Имам един такъв въпрос — продължих аз. — Доколкото разбирам, този телепорт, с който пристигнахме тук, може да се презареди. Но Келнмиир, неизвестно защо, не може да го направи.
— Естествено, че не може — съгласи се Ромиус. — Вампирите използват съвършено различен вид енергия, която дори не се измерва с нашите обичайни „вълшебства“, а всички техномагически вещи от нашето хранилище работят само с тях.
— Колко „вълшебства“ са необходими, за да бъде зареден нашият телепорт? — попитах аз и затаих дъх в очакване на отговора.
— От порядъка на сто.
Сто?! Да, нямам какво да кажа…
— Жалко — въздъхнах.
Надявах се да заредя телепорта с помощта на пръстена… Стоп! Пръстенът… Мечът от съня… Точно така! А ако използвам меча?!
Грабнах от ръцете на вампира меча каменолом.
— Ами този меч каменолом? Колко „вълшебства“ му трябват, за да се зареди?
Ромиус вдигна рамене.
— Е, това е доста проста техномагия, затова, да речем, пет-десет.
Да! Аз съм гений!
— Меч каменолом? — учуди се Келнмиир. — Това нещо се търкаляше на пода…
Беше ни провървяло. Добре, че Келнмиир взе със себе си меча, а не секирата.
— Имам един последен въпрос. — едва сдържах ликуването си. — Може ли с този меч каменолом да се пробие стената на Академията?
— Какво говориш?! — изуми се Ромиус. — Дагорът е един от най-здравите минерали на света. Той не се поддава на никакви техномагически действия.
Не ми върви… Само дето се бях размечтал…
— Тогава въпросът ми е изчерпан — горчиво въздъхнах аз.
— Мечът каменолом няма автономно захранване — отбеляза Ромиус. — Как смяташе да го заредиш, дори ако можеше да среже дагора?
— Имам тук една дреболия — признах си аз. — Взех я от Музея.
Извадих пръстена от джоба си.
— Аха, заряден пръстен — зарадва се Ромиус. — Мисля, че можем да му намерим някакво приложение. Браво, Зак!
Похвали ме. Много благодаря. На лицето му беше написано: „Ти, Зак, си голяма работа, но нека по-възрастните чичковци решават проблемите, ти иди да си починеш.“
— Иди да си починеш — усмихна се Ромиус. — А ние с Келнмиир ще помислим как можем да използваме това преимущество, което най-неочаквано ни беше предоставено.
Нали ви казах? Те ме смятат за нещо средно между обикновено дете и подъл шпионин.
Седнах на пейката и не можах да сдържа горчивата си въздишка. Сега какво да правя? Просто да седя и да чакам, когато всичките ми приятели са пленени? Макар че се надявах да не са хванали Чез и Алиса…
Нямах късмет обаче просто да седя и да чакам. Всичко тръгна от момичето, което уж случайно седна до мен.
— Как си? — попита ме тя и мило се усмихна.
— Чудесно — отвърнах с тъжна усмивка аз. — Прекарваме си страхотно, нали?
Момичето кимна.
— Видях те, когато се появи в Залата.
— Така ли?
— Мислех, че сега в Академията не действа никаква магия.
— Наистина не действа — потвърдих.
— Ами ти как попадна тук? — поинтересува се момичето.
— Ние с Кел… — изведнъж започнах да се досещам защо момичето беше седнало до мен. — Сега не мога да говоря за това. Майсторите ми забраниха.
— Разбирам — въздъхна момичето. — На мен можеш да ми кажеш — под секрет…
Да бе, знам ги аз женските „секрети“… След половин час вече цялата Зала ще знае това, което уж е тайна.
— Не мога! — вече по-твърдо казах аз и и обърнах демонстративно гръб.
Тогава стана една… До мен насядаха буквално всички: ученици, старши ученици и дори някои Майстори. Дойдоха и вече познатите ми, Ник, Анна и Серж, целият наш Огнен факултет, даже Ланс и Ейнджъл имаха нахалството да дойдат и да се опитват да разговарят мило с мен.
В крайна сметка, уморих се да стоя с виновна физиономия и да повтарям, че не мога нищо да разкажа. Дори се налагаше да обяснявам по няколко пъти! След половин час вече побеснях, разкрещях се на някакво момиче и даже аха да хвана метлата… За да опазя собствените си нерви и здравето на околните, ми се наложи да се скрия между Майсторите.