Тази мисъл обаче бързо изчезна и остави след себе си лош привкус.
Прекрачих обратно в телепорта.
— Браво на теб! Не се изкуши — похвали ме тролът и ме плесна по врата. С каменната си лапа.
— Това защо? — попитах обидено.
— За това, че се забави — с радост отвърна тролът. — Сега провери този.
— Не работи — веднага отвърнах.
Оставаше ми само да се надявам, че на тази каменна грамада ще й достигне мозък да не ме бутне обратно, за да се убеди.
— Ами този?
— Работи — изрекох наизуст.
— Провери го — заповяда тролът.
Не знам защо, но веднага в главата ми изникна асоциацията на кученце, което се подчинява на господаря си. Уф…
Няма как, влязох послушно в телепорта. Гледах да не мисля за опасността да бъда размазан по етажите и дори ми се удаде.
Слязох на следващия етаж и веднага се върнах обратно.
— Бързак — избуча тролът. — Сега да проверим телепортите към другия етаж.
Кимнах послушно и се запътих към следващата платформа.
Обикаляхме телепортите, докато не попаднахме на вече познатия ми Музей на историята. При това, излязохме от същия този телепорт, през който преди няколко часа избягахме с Келнмиир.
Трябваше ми време, за да се отърва от чувството, че съм обречен. Всяка моя следваща крачка можеше да се окаже последна…
Започваше да ме тресе.
— Добре, можеш да си починеш — с тези думи тролът ме завърза за един стълб, все едно бях кон и дори върза ръцете ми отзад.
Страхувах се, че следващият опит може да се окаже неуспешен. Ами, ако някой от телепортите не работи? По-добре сега да не мисля за това.
Още повече, като се има предвид, че си имам много по-интересна тема за размисъл. Каква ли? Ами, например защо сега телепортите свободно пропускат, а преди малко — не? С какво може да бъде свързан този факт? Сигурно Шинс можеше да отговори, но той засега беше на друг етаж. Жалко.
Сякаш в отговор на моите тревоги, от единия телепорт изскочи Шинс, следван от каменен трол.
— Тук ще стоиш — избуча тролът и бутна Шинс към противоположната стена.
Когато тролът се отдалечи, Шинс се огледа и бързо притича до мен. Него, за разлика от мен, не го бяха завързали. Това не е честно…
— Изключително ти е провървяло — беше първото нещо, което Шинс ми съобщи. — Почти всеки пети телепорт е повреден. Дори не мога да си представя как си се оправил!
Значи, могъл съм да вляза в някой от телепортите… и никога да не изляза?! Майчице!…
— Късмета на глупака — измърморих аз. — Вас какво ви засяга? Нали съм шпионин? Може би ще е по-добре, ако загина.
— Ако си шпионин, това най-вероятно не е по твоя воля. Всеки може да бъде хипнотизиран, за което не носи вина — неочаквано каза Шинс. — Освен това, само Майстор е могъл да препрограмира телепортите. Мога да твърдя това с абсолютна убеденост, след като ги огледах. Няма как ти да си го направил.
Нещо не ми стана ясно. Шинс ту ме плюе, ту после ме оправдава.
— Щом не съм виновен, че съм шпионин — макар че това изобщо не е доказано — защо вие се настроихте така срещу мен? — отново се върнах към въпроса, който ме мъчеше.
Шинс вдигна рамене.
— Такава беше инструкцията — да изкарваме от равновесие някои ученици повече от останалите.
— Инструкция ли? — смаях се аз.
— Беше ни казано кого да тормозим повече.
— Защо?!
— Още не сте учили теория на хипнозата — каза Шинс. — Смята се, че всяка хипноза може да бъде свалена, ако човекът бъде докаран до нервно пренапрежение или разстройство. Бяха ни дадени имената на най-подозрителните, за да им създадем, възможно най-тежките условия.
— И аз бях между подозрителните — заключих аз. Логично е, нали, когато влязох в Академията, върху мен е имало явни следи от хипноза. Чудно е как Майсторите не са ме разкрили веднага…
— Да — съгласи се Шинс. — Не предвидихме само едно обстоятелство — че човек свиква с всичко. Усложнената обстановка и повишената травматичност направиха така, че тези ученици станаха по-твърди и психологически по-устойчиви. Опитите ни да изкараме подозрителните от равновесие само ги накараха да се държат по-здраво на краката си.
Като се замисля — така си беше. Всеки път, когато ни вкарваха в неприятности, ние ги преодолявахме… и продължавахме да учим. Всъщност, на какво са се надявали? На това, че ще се пречупим и по цели нощи няма да спим от страх? Да бе! И без това имахме толкова малко време за сън! Не ни се занимаваше с глупости…
— Сега имате ли ми доверие? — попитах тихо.
— Сега съм принуден да ти вярвам, защото нямам избор. Само с твоя помощ мога да направя нещо…
Едва сдържах радостната си усмивка.