— Нали е завладяващо? — подигравателно ме запита Алиса някъде отдолу.
— Аха — изписуках аз.
Местех ръцете си с огромно усилие и за нищо друго не ми достигаха силите. В главата ми тупкаше само една мисъл — нашийникът! Защо досега не се случваше нищо? Може би беше свързано с това, че тролът се намираше в Музея, а там нямаше прозорци? Тоест, защото залата на Музея беше изцяло екранирана. „Дагорът“ не пропускаше магически импулси и може би това пречеше на сигнала от управляващия пръстен да достигне до нашийника. Но това значи, че когато тролът стигне до етаж, на който има прозорци, нашийникът ще ме удуши?!
— Алиса, да побързаме — помолих вампирката.
Ами ако нашийникът сработи, когато още вися на тези пердета? Интересно, кое ли ще се случи най-напред — дали ще се задуша или ще падна? Не. Трябва да не мисля за глупости…
Нашийникът все пак сработи преди да стъпя на трийсет и деветия етаж. Оставаше ми да пропълзя само метър, Алиса вече беше прекрачила през прозореца и в този момент усетих, че нашийникът стегна шията ми…
Исках да извикам, но не ми достигаше въздух. Пред очите ми плувнаха разноцветни кръгове, а ръцете ми сами се отпуснаха…
Алиса ме подхвана в последния момент и ме издърпа вътре.
— … Зак какво става?
Тя каза още нещо, но вече не я чувах. За мен целият свят се беше превърнал в огромно червено петно и последното нещо, което видях, беше лицето на Алиса, която беше оголила вампирските си зъби и се навеждаше към шията ми.
Пред очите ми се появи малко прилепче. То махаше бързо-бързо с ципестите си крилца и летеше нанякъде. Държеше в мъничките си лапки един огромен меч и метла и въпреки че те бяха много по-големи от него, летеше с голяма скорост…
— Зак! Събуди се!
Бавно отворих очи.
Страшно ме болеше главата. И шията. Болката в главата беше тъпа и мъчителна, а шията ме болеше с остра болка, сякаш някой ме беше клал с тъп нож.
— Алиса ли ме ухапа? — изтърсих първото нещо, което ми беше дошло на ум.
— Идиот! — разсмя се Чез. — Алиса прегриза с вампирските си зъби металния нашийник.
— А-а…
Ясно… но, все пак и шията ми е пострадала и затова ме боли…
— Как го направи? — изведнъж се опомних. — Със зъби?! Железния нашийник? Чакай… а тя къде е?
Чез се замисли:
— Ами… предполагам, че е в някоя от баните…
— В някоя от баните?…
— Нали трябва да се измие от кръвта, ти също, между другото, няма да е зле да се поумиеш.
Погледнах се и се ужасих — бях целият в кръв!
— Тази кръв чия е? — попитах с треперещ глас.
Чез пак се замисли.
— Трудно е да се каже… Половината е твоя, половината — на Алиса. Дори за един вампир не е лесна работа да гризе желязо…
— Много ли е пострадала?! — ужасих се аз и скочих на краката си, забравяйки за болежките си.
Светът около мен се завъртя, но успях да запазя равновесие. Най-вече, благодарение на Чез.
— Честно — нямам представа.
Бавно прекарах ръка през лицето си, за да изтрия… кръвта? Колко кръв се е проляла тук?!
— Чез, да вървим при Алиса!
— Мисля, че няма да е трудно да я намерим по следите. — Чез посочи с глава кървавите петна по коридора.
Все още ми се виеше свят, но въпреки това бързо стигнахме до тоалетната. Целият етаж беше зает от класни стаи и затова бани нямаше, но имаше тоалетни.
Точно пред входа към тоалетните имаше мивки и над една такава мивка Алиса се беше навела и се миеше много старателно.
— Алиса, как си? — веднага попитах.
— Нормално — каза тя, без да се обръща.
— Алиса, ти си звяр! — забърбори Чез. — Да прегризеш желязото със зъбите си… това не ти е ала-бала…
— Наистина — съгласих се аз. — Благодаря ти, Алиса! Ти ми спаси живота.
Настъпи неловко мълчание.
— Зак, върви и ти да се измиеш — побутна ме Чез. — Алиса вече е чисто нова, а ти… сякаш някой вампир те е дъвкал, да ме извини Алиса…
— Не бих казала, че съм „чисто нова“ — обърна се Алиса към нас и тъжно се усмихна.
Наистина… изпочупени зъби, раздрани венци и уста… направо ужас!
— Алиса! — неочаквано дрезгаво прозвуча гласът ми. Не знаех какво друго да кажа и затова се приближих и я прегърнах с всички сили.
Не знам колко време сме стояли така, но когато погледнах към вратата, Чез вече го нямаше. Сигурно беше отишъл да разузнае обстановката на етажа.
— Знаеш ли? — тихо пошепнах. — Много се тревожих за вас… за теб…
— И ние се тревожихме. Теб те хванаха пред очите на всички!
— Ха-ха… Хванали са ме… — не успях да сдържа усмивката си. — Това е най-безопасното приключение, което съм преживявал. Толкова неща ми се случиха през тези няколко часа…