— Няколко часа? Откакто се разделихме минаха цели осем часа — отбеляза вампирката.
Осем ли? Не може да бъде! Дори не съм усетил.
Погледнах внимателно Алиса… и не можах да се удържа. Много нежно, за да не й причиня болка я целунах по устните.
— Браво, браво — тя неочаквано се усмихна. — Трябваше да прегризя железния ти нашийник, за да се досетиш да ме целунеш.
— Аз… — пак не намерих думи.
Спаси ме Чез, който нахлу в тоалетната.
— Ето на̀! — възмути се той. — Не стига, че не си се измил, а си успял да изплескаш и Алиса! Мийте се бързо и елате да ви водя на едно място. Намерих хапване. Не знам вие как сте, но аз съм зверски гладен.
Действие 7
Седяхме в аудиторията вече повече от час. Докато вечеряхме, успях да разкажа на Чез и Алиса как минаха осемте часа, откакто се бяхме разделили. Да ви кажа, някои хора (и вампири) са много странни. Чез и Алиса направо умряха от завист! Разбира се, аз ги разбирах, защото да връзваш пердета и да лазиш по етажите не е най-приятното и интересно занимание. А моите приключения, погледнати отстрани, изглеждат къде-къде по-интересни отколкото бяха в действителност. Към факта, че са ме считали (или ме считат все още) за шпионин и двамата се отнесоха съвсем спокойно. Чез заяви, че измежду всички, събрани в тази зала, не аз съм този, който най-много прилича на шпионин. Така той намекна тактично за подозрителните дежурства на Алиса на етажа на Майсторите…
Чез слушаше с особено удоволствие разказа за Келнмиир, а когато разбра, че се е крил в стаята на Алиса… И до този момент се чудя как двамата с Алиса не го разкъсахме на малки парченца, заради пошлите мисли, които се четяха по ехидната му физиономия.
След това им разказах за мисията си и за това, че без Шинс, ако изобщо е жив, не ни чака нищо добро… Известно време мълчахме, размишлявайки над това, което ни предстои.
Трябва да отбележа, че през деня Чез и Алиса поне се бяха хранили нормално. Аз самият, едва когато видях храна, си спомних, че не бях ял от сутрешното си дежурство в столовата. Толкова бях гладен, че…
— Ето какво ви предлагам — започна Чез. — Ще слезем до двайсет и първия етаж…
— Непременно ли трябва?… — прекъснах приятеля си. — Тъкмо се нахраних като хората и ти предлагаш отново да висим между етажите.
— Трябва! — категоричен беше Чез. — Първо на първо, можем да срещнем някого по етажите…
— Например някой трол — предположих аз.
Но Чез беше непреклонен.
— И второ, добре е да сме по-близо до етажа, където са заточени Майсторите, до първия етаж — също. Всичко може да се случи. На двайсет и първия етаж можем да устроим засада. Може да успеем да освободим Шинс.
— О, да — възхити се Алиса. — Да освободим Шинс. И как си представяш, че ще се случи?
— Ще видим — каза Чез и скочи. — Да вървим да връзваме въжета.
Послушно поехме след него, но веднага се сблъскахме с първия проблем — на този етаж нямаше пердета! Тоест, имаше някакви, но бяха толкова тънки, че се разпадаха под ръцете ни.
— Да ги връзваме по десет едно върху друго — предложи Чез.
— В никакъв случай! — в хор отвърнахме Алиса и аз.
— Страх ви е, че няма да ви удържи?! — завика Чез. — Тогава защо плюскахте като невидели?!
От тази наглост Алиса изгуби дар слово. Изобщо, сега ролята на Наив се изпълняваше от Чез. Точно той изяде почти всичката храна!
— Това, според теб, въже ли е?! — завиках аз с пълно гърло. — Това са някакви паяжини, които не стават за нищо!
Крещяхме още известно време. Не беше от лошо чувство, просто напрежението си търсеше изход и май го намери…
— Имам идея — каза Алиса, когато се поуспокоихме. — Нека някой отиде до горния етаж, там има нормални пердета, доколкото си спомням.
— Точно така — съгласи се Чез. — Аз ще отида. Вие достатъчно пострадахте и това напрежение може да ви дойде в повече. Ще събера пердетата и накуп ще ви ги спусна.
— Не е зле — подкрепи до Алиса. — Аз също бих могла да отида. Няколко счупени зъба не са повод за отчаяние. Но щом толкова искаш — давай!
Реших да си замълча. Откъдето и да го погледнех, да се катеря до горния етаж нямаше как да стане. Дори не бях уверен, дали ще мога да сляза един етаж надолу, а да лазя до горния беше абсолютно нереално!
Чез тръгна, а ние с Алиса останахме да го чакаме. Насаме.
След като поседяхме известно време в пълно мълчание, Алиса не издържа:
— Може би бих те целунала — каза тя с леко виновна усмивка, — но много ме болят устните.
— Не настоявам — запротестирах.