— Значи, не настояваш?! — направи се на възмутена Алиса.
— Не… тоест да…
Спогледахме се и се разсмяхме.
— Защо нашето общуване винаги се свежда до някакви безсмислени дрънканици? — попита Алиса.
— Може би, защото не умея да общувам с красиви момичета — отвърнах.
— Така си е — каза Алиса. — Освен това, правиш ужасно спънати комплименти.
— Нали правя все някакви? — резонно отговорих аз.
Така си седяхме на пейката в коридора и си говорихме най-различни глупости. Но в тези глупости имаше толкова прелест…
— Отдавна искам да те питам — досетих се аз. — Защо тогава, в моята стая, ти ми позволи да те надвия? Знам, че си много силна.
Алиса ме изгледа изненадано.
— Не си забравил значи… — тя се намръщи. — В онзи ден, след като постъпих в Академията, едни вампири от дневния клан се опитаха да ме хванат и отвлекат, за да попречат на намеренията ми. Те не искаха вампир от техния клан да учи в Академията. Имаше кратка схватка, по време на която Келнмиир ми помогна, след което се разделихме с него. Той отвличаше вниманието на моите роднини, а аз се скрих в твоята стая.
— Колко удачно стечение на обстоятелствата — усмихнах се иронично.
— Благодари на Келнмиир. Той ме накара да вляза през отворения прозорец…
Гледай ти!… Той дори не спомена за това!
— И след схватката с роднините си ти си останала без никаква сила? — уточних.
— Не съвсем — възрази вампирката. — Можех да те убия без никакъв проблем, но да те обезвредя, без да те повредя — за това действително не ми бяха останали сили.
— Тогава защо не ме уби? — искрено се учудих аз. — Само не ми казвай, че е заради черните ми очи…
— Не, разбира се — Алиса погледна свенливо надолу. — Чисто и просто, Келнмиир ми забрани да убивам когото и да било. Каза ми, че с такъв товар на съвестта нямам работа в Академията.
Не забелязахме веднага вързопа, който се беше появил на прозореца.
— Зак! Алиса! Докога ще се заплесвате?! Поемете багажа!
Издърпахме купчината пердета и веднага се захванахме да ги връзваме, като изпитвахме известно чувство на вина към Чез. Той там се бъхтеше, а ние си почивахме… Така не може.
До момента, в който на прозореца се показаха обувките на Чез, вече бяхме успели да навържем доста пердета.
— Чудесно се справяте — отбеляза Чез. — Може би няма да е зле, ако навържем за три етажа наведнъж. Да действаме по-мащабно.
— Не, не… — не се съгласи Алиса. — С теб вече свикнахме да висим над бездната, но Зак тепърва ще трябва да се учи да се придвижва във вертикална плоскост.
— Да речем, че не ме дооценяваш — смутих се аз. — Ще ти припомня, че успях да преодолея сума ти етажи на гърба на Келнмиир.
— Това е по-различно! — отсече Алиса — Край, няма да го обсъждаме! Ще слезем един етаж по-надолу, после ще видим.
Бях забравил, че Алиса не е обикновено момиче. Става и за командир… нали й е в кръвта… с такива роднини…
Първото спускане беше най-трудно. Страхът от огромната височина отново парализира ръцете ми и напълни главата ми с най-идиотските мисли. Всяко следващо спускане ставаше все по-леко. В крайна сметка, за два часа стигнахме до двайсет и първия етаж.
— Край — въздъхна Чез и се претърколи през прозореца. — През следващото денонощие, никой да не ме безпокои! В почивка съм! Макар че… ако някой реши да ми донесе нещо за хапване, няма да му се разсърдя.
— Дай да проверим етажа — предложи ми Алиса. — Трябва да сме много внимателни.
— Стига глупости — опъна се Чез. — На предишните двайсет етажа нямаше жива душа. Тролове също нямаше. Сигурно са заседнали в Музея и са уплашени до смърт. — Чез захихика. — Надали ще се възползват от телепортите.
Трябва да призная, че в думите на Чез имаше известна логика. Троловете се стараеха да не използват телепортите, във всеки случай, не бяхме видели досега нито един от тях, дори отдалече. Чудно ми е, с какво ли е зает врагът ни в момента? Нали консервационното поле не пропуска никого?
Освен ако троловете не знаят за телепортите, които водят навън. Нали, все пак, по някакъв начин са успели да попаднат тук? Не знам… освен това, напоследък започна много да ме занимава последният ми сън. Вече бях забелязал, че някои сънища представляват един вид предсказания. Само дето никога не знаеш кога ще се изпълни предсказанието — дали след минута или след месец… Ако вярвам на последния си сън, трябваше скоро да се видим с Келнмиир. Той сигурно се е измъкнал някак си от Главната зала.
— Имаш право, Алиса. Да проверим етажа, а този мързеливец — махнах с ръка към Чез — нека остане да се търкаля тук.
— Е-хей! — възмути се Чез. — Не лежа току-така на това място. Прикривам пътя за отстъпление.