Извърнах се и се освободих от хватката на Кейтен. Претърколих се, измъкнах се от лапите на някакъв трол и се втурнах след Алиса.
— Дай ми ножа — викна Шинс на Алиса. За какво му е притрябвал нож?
Алиса послушно му го подаде.
— Имайте предвид, че когато полето се пукне, шумът ще бъде гръмовен. — Шинс претегли ножа с ръка. — Освен това, ще има силна взривна вълна…
— Стига дрънка — изкрещя Чез и за пореден път замахна с метлата.
Метлата не сработи. Изглежда зарядът й окончателно се беше изчерпал…
Шинс вкара ножа право в полето. Разнесе се силен гръм и по полето пробягнаха мълнии. Всички те се устремиха към ножа.
Загледах се по това зрелище, а когато се обърнах към Чез и Алиса, там ги нямаше. Малко по-встрани, те с всички сили удържаха шестима нападатели…
В това време към мен се приближаваха шестима хипнотизирани ученици. Е, това все пак не бяха тролове или Наив с тоягата… така че с тях трябваше да мога да се справя, дори с вързани ръце.
На първия направих подсечка, на втория — също. Защо да се напрягам излишно?…
Мълниите вече биеха в ножа с пълна сила. От ръката на Шинс изскочи една червена мълния — изглежда, най-сетне беше използвал зарядния пръстен.
Неочаквано, усетих тласък и паднах по гръб на земята. И точно в този момент, там, където преди малко се намираше главата ми, удари поток от енергия. От ножа се отдели мощна мълния, с бучене прелетя през площада и се удари в стената на Академията, след нея — още една и след секунда мълниите се превърнаха в непрекъснат син поток.
Всички замръзнаха по местата си и наблюдаваха как на мястото, където удряше енергията, се появяваше огромна дупка.
А Ромиус разправяше, че дагорът, от който са направени стените на Академията, не е податлив на магии… Как не?…
Потокът от енергия удряше в продължение на няколко минути, след което се чу звук, сякаш някой счупи голям прозорец, и потокът рязко спря. Настъпи тишина.
Тръгнах да се надигам полека от земята и вече почти се бях изправил, когато консервационното поле се разхвърча на малки парченца…
Вой, свистене, грохот…
Взривната вълна удари с такава сила, че всички, които бяха на двора и стояха прави, ги вдигна във въздуха, след което ги стовари върху тротоара. Все още не се бях изправил и затова само ме завлачи няколко метра по гръб… ужасно преживяване, трябва да ви кажа… Дори не можах да се опазя с ръце и се ударих в нещо твърдо, а от слепоочията ми потече гореща кръв… Докато падах, над мен прелетя Шинс, който се намираше до полето по време на разрушаването му.
Известно време лежах по гръб, гледах черното небе и постепенно идвах на себе си. Полека започнах да усещам, че около мен вече няма вакуум… вакуум без магия…
На площада потече енергия! Не толкова концентрирана, както в Академията, но след пълното й отсъствие и това количество беше достатъчен повод за бурна радост.
Леко залитайки, се изправих на краката си и се огледах. Вляво от мен се издигаше купчина камъни, като при по-внимателно взиране се оказа, че това са останките от няколко трола. До мен лежаха няколко души с жълти ливреи и слабо стенеха. Значи са живи. Това е радостен факт.
И така… полето е унищожено. Сега какво? Това ли е краят?
До мен, от земята се надигна Невил. Сигурно той ме е спънал и така ме е спасил от мълнията…
— Невил — заговорих аз. — Ти как…
Той ме погледна със стъклен поглед и протегна ръка. В дланта му се появи малък фаербол.
— Чакай…
Огнената топка ме блъсна в гърдите и ме събори.
Значи яко съм се объркал. Всичко едва сега започва.
От земята започнаха да се надигат оживелите тролове и останалите хипнотизирани ученици. Съвсем наблизо скочи на крака и Келнмиир. Ръцете му все още бяха вързани, изглежда въжето беше изключително здраво. Веднага щом се изправи, Келнмиир започна да рита с крака троловете, които още не бяха успели да се надигнат, за да ги остави завинаги на земята. Надявах се Догрон да не е между тях, все пак, той беше наш трол.
Изправих се с един скок и отново се оказах лице в лице с Невил. Този път пред него имаше огнена птица… Колко бях отвикнал от тези неща…
— Какво стоиш като истукан? — извика Алиса, която внезапно се оказа до мен. Тя беше малко разрошена, но като цяло изглеждаше добре.
Огнената птица се разби в щита, който Алиса, сякаш на шега, беше направила.
Да… нещо се бях отпуснал. За един ден без енергия, бях забравил всичко научено за два месеца.
— Вие ми се свят — излъгах.
Алиса вече не ме чуваше, защото беше изцяло съсредоточена да отбива атаките на Невил. Едва успяваше да поставя щит след щит пред огнените птици, пеперуди и фаерболи. Питах се, защо бях изгубил толкова време за разработването на моите змийчета?!