Загадка за мен беше фактът, че никакво кълбо от енергия не видях, въпреки че обиколих няколко пъти целия двор. Много странна работа…
За да мога по-добре да разсъждавам, се настаних удобно в креслото и, без да усетя, съм заспал.
Събудих се от светкавицата на телепорта. Оттам се появи едър мъж в червена ливрея, с черна гега в ръка.
Гегата беше изключително притежание на Върховните майстори, защото единствено те имаха правото да правят заклинания, а и на никого, освен на тях, не му трябваше гега. Те ги използваха за по-сложни заклинания и по някакъв начин складираха в тях „вълшебства“. Гегата на този човек беше направена от черното дърво „тувит“, което растеше някъде в Шатер, и върху нея бяха изрисувани някакви плетеници. Вторачих се в нея, защото досега не бях виждал нищо подобно.
Човекът захвърли тоягата в един от ъглите и тя увисна отвесно във въздуха, на еднакво разстояние от стените и от пода.
— Хайде да поговорим, господине… не зная името ви — с весел тон започна Върховният майстор и седна във втория фотьойл.
Отместих поглед от гегата към Върховния майстор Ромиус (предполагам, че така се казваше). Той беше излязъл от сянката и аз най-сетне успях да го разгледам: дългата му рижа коса се спускаше върху широките му рамене, беше висок, лицето му предразполагаше и имаше вид на човек, на когото можеш да довериш всичко.
Като някакъв близък роднина, който винаги стои насреща ти.
— Какво ще кажете за свое оправдание? — попита той.
Не очаквах такъв развой и изненадано се вторачих в Майстора.
— В какъв смисъл? — реагирах най-сетне.
— Стоите на площада, леете сълзи и крещите нещо нечленоразделно… Как ще го обясните? — изрече той с най-сериозен тон, а очите му бяха откровено присмехулни.
— Как да ви кажа… Реших да поразсмея Майсторите. Видях, че стоите на площада и умирате от скука. Малко забавление…
Майсторът се усмихна.
— Наистина ни разсмя. Мога да се досетя какво се случи на площада — тонът му стана сериозен. — А ти как мислиш, какво се случи?
Труден въпрос.
— Не знам — започнах аз. — Вече се канех да си тръгвам, когато видях призмата. Тя висеше във въздуха и не приличаше на нищо, някой така я беше подредил, че чак ми стана жал за нея. Толкова ми дожаля, че реших да й оправя цветовете. Откъде да знам, че ще ме ослепи?…
Майсторът кимна мълчаливо, давайки ми знак да продължа.
— Ами, това е всичко… потекоха ми сълзи, а по-нататък, знаете…
— Какво мислиш за случката? — попита той.
— Общо-взето, нещата са ясни. Това, че успях да сглобя четирите стени, показва, че имам склонност и към четирите стихии…
Майсторът кимна с глава.
— А що се отнася до ослепяването… за това не мога нищо да кажа, но ми се струва, че имаше нещо странно. Преди да се случи, няколко пъти минах през двора и мога да се закълна, че не видях никакви магически призми.
Майсторът повдигна озадачено едната си вежда.
— Така значи — произнесе замислено. — А какво правеше, преди да видиш призмата?
— Нищо особено, минавах покрай вас и слушах музика.
— Музика ли? Интересно… И какво по-точно?
— Най-обикновена композиция — отговорих аз, не съвсем уверено.
— Каква композиция? — наклони се към мен Майстор Ромиус.
Наложи се да си призная, че аз съм композиторът.
— Интересно, интересно… — рече той. — Слушай сега, този разговор ще си остане между нас. Няма да се явяваш на изпити, защото няма да ги изкараш…
— Защо?!… — обидих се аз.
— Ти не притежаваш сила. По-точно, притежаваш колкото един средностатистически човек, а ти трябва в пъти повече, за да издържиш изпитите. Прав си, че имаш склонност към всички стихии, но способностите ти са толкова нищожни, че не би трябвало изобщо да съзреш, камо ли да сглобиш призмата. Сега обаче това не е толкова съществено, защото аз, така или иначе, ще те запиша в Академията. Твоят случай си струва да се изследва, затова на първо време ще отдадем липсата на сила при теб на недостатъчните ти умения. Ако някой те попита, спокойно можеш да отговаряш, че си издържал. А какво са представлявали самите изпити — това е твоя, лична работа. Всеки бива изпитван индивидуално и много от учениците предпочитат да не си спомнят нищо…