Интересно, какви са тези изпити?!
— Сега можеш да си вървиш, а утре, след часовете, ще дойдеш отново, за да обсъдим на свежа глава и в спокойна обстановка това, което се случи на площада. Ако не знаеш — казвам се Майстор Ромиус Никерс.
И без това не знаех какво да кажа от учудване, но когато произнесе фамилията си, направо се смаях!
— А…
Ромиус ме погледна.
— Искаш ли да питаш нещо? И най-сетне, няма ли да ми кажеш как се казваш? Така ли ви учат в училище?
— Ами… Закари… Закари Никерс — с огромно усилие произнесох аз.
В стаята се възцари тишина.
— Ти, случайно да не живееш при леля Елиза? — попита ме Майсторът.
— Точно там живея — радостно отвърнах аз.
— Е, как е моята сестричка? — усмихна се Великият майстор Ромиус Никерс, тоест моят чичо.
Действие 3
Вече беше следобед, когато, следвайки Ромиус, стъпих върху телепорта. Бяхме прекарали в кабинета му поне два часа, пиейки чай и обсъждайки роднините си. Може да се каже, че те се оказаха изключително голям брой. Всички Високи домове бяха свързани помежду си със сложно преплетени връзки и се смяташе, че всички те произхождат от първата управлявала династия и изключително се гордееха с факта, че във вените им тече кръвта на древни крале. Макар че почти никой от нас не вярваше в това.
Минахме по вече познатия ми коридор и излязохме на площада през огромната дървена врата. Тук цареше предишното стълпотворение, изпитите все още не бяха завършили и точно когато излизахме от Кулата, един глас, когото бях запомнил, довършваше реч, която също ми беше позната.
— Ако ли не, заповядайте следващия път.
И в този момент хората на площада се засуетиха. Това вече го бях виждал, но сега ми беше интересно да наблюдавам отстрани.
Едва след няколко секунди забелязах, че Ромиус е застанал встрани и ме наблюдава. В първия момент не схванах какво става, но след секунда се досетих — сега трябваше да видя призмата, ако вече не я бяха прибрали. А може би нова призма…
Ромиус ме гледаше с въпросителен поглед и аз само повдигнах рамене.
— Нищо ли не виждаш? — за всеки случай попита той.
— Нищо — разочаровано и в същото време облекчено отвърнах аз.
Никак, ама никак не ми се искаше отново да изпитам предишната болка.
— Ами ако пуснем музика? — предложи той. — Нещо като експеримент.
— Нямам нищо против, но някой ми измъкна музикалката от ръцете, преди да вляза в кулата — усетих се бързо.
— Ей сегичка ще открием твоята музикалка! — рече Майстор Ромиус.
Минахме през тълпата, която послушно правеше път на Майстора и се отправихме към Учителите. Те оживено спореха за нещо и не ни забелязаха веднага. От всички най-силно врещеше един пълничък Майстор, облечен в червена ливрея. Той доказваше нещо на други двама от Учителите, а учениците, които бяха застанали до тях, ги слушаха с интерес и нещо тихо си шушукаха, без да се намесват.
Когато доближихме, първо ни забелязаха учениците, между които забелязах вече познатото ми красиво момиче, нейния приятел и Ник. Те дружелюбно ми махнаха, но заради Майстор Ромиус не посмяха да дойдат.
Обаче Учителите, които продължаваха горещия си спор, изобщо не ни поглеждаха.
— … Не разбирате ли, че тя не може да се явява като обикновен човек — горещеше се дебеланкото. — Тя… не е човек… тя… — В този миг той забеляза Ромиус. — Ето ви и вас! Тъкмо вас чакам, Майстор Ромиус!
Ромиус повдигна едната си вежда.
— Мен ли? До неотдавна твърдяхте, че шарлатанин като мен не сте срещали през живота си и се съмнявахте в умствените ми възможности, а сега ме чакате? — изуми се изкуствено Ромиус.
— Е… — смути се пълничкият професор. — Кога беше това?…
— Вчера, да речем — уточни Ромиус.
— Онова беше обикновен спор — бързо заговори дебеланкото, — в яда си човек какво ли не приказва и наистина вие не бяхте прав! Само неграмотен човек може да допусне, че… — изведнъж той се усети. — Още веднъж се извинявам, това е друга тема, сега става дума за нещо съвсем различно и много по-сериозно. Става дума за правилата на Академията, към които ние се придържаме от векове насам.
Бях започнал да се отегчавам, когато забелязах, че момичето ме викаше при себе си, махайки с ръка. Полека, като се стараех да не преча на Майсторите, се приближих до стоящата встрани от другите ученици девойка.
— Е? — развълнувано ме попита тя. — Нормално ли се чувстваш?
— Да, всичко е наред — отвърнах аз.
— Какво ти каза Майстор Ромиус?
Замислих се. С Ромиус се бяхме разбрали на никого да не казвам какво се беше случило, а само, че съм издържал изпитите. Нея обаче нямаше как да излъжа. Вече й бях казал, че съм отделил и четирите стихии, нещо, което вече само по себе си е сериозно събитие.