Серж се сепна, бръкна под ризата си и ми я подаде.
— Страхотна музика! Откъде я намери? — попита шепнешком.
— Това са мои композиции — малко смутено отвърнах аз, поемайки кръглия предмет, който беше с диаметър десет сантиметра и два сантиметра дебелина и който беше известен с името „музикалка“.
— После ще ми я дадеш да си я запиша — прошепна Серж и отиде при останалите ученици.
Ромиус ми направи знак да се доближа и двамата поехме към вратите на кулата.
— Можеш ли да пуснеш същата мелодия, която беше пуснал тогава, когато видя… онова, което видя? — попита той.
— Мога — с готовност произнесох аз и пуснах музикалката.
Тя засвири една приятна мелодия.
— Сега виждаш ли нещо — нетърпеливо попита Ромиус.
Поклатих отрицателно глава, оглеждайки внимателно целия двор, който вече почти беше опустял.
— Гледай натам, където има групи хора, които все още не са приключили изпитите. Там трябва да има свободни „призми“ — подсказа ми той.
Озъртах се още известно време, но резултат нямаше. Вдигнах рамене, за последен път огледах почти празния двор и изключих музикалката.
— Нищо не виждам. Чудя се как изобщо се случи. Може само да ми се е сторило и наистина да съм слънчасал — тъжно погледнах към изправения до мен Майстор. — Може би не трябва да ме приемате в Академията, може би нямам никаква дарба.
— Ще видим — отговори той с равен глас. — Сега си върви вкъщи, а довечера ела в „Златния сърп“. Между другото, конфискувам музикалката ти, ще трябва да чуя каква е тази твоя музика.
Послушно подадох на Ромиус музикалката и след като му стиснах ръката, тръгнах към изхода.
— А, още нещо — произнесе Ромиус. — Не приказвай много-много за това, което се случи. Всички Майстори видяха какво стана, нали виждаме всички „призми“, които са на площада, но не е задължително да знаят за нашия разговор. Аз ще се оправям с тях. Ти можеш да твърдиш, че с триста зора едва си успял да отделиш огнената сфера, след което си получил слънчев удар. И сега не си наред с нервите.
Обърнах се шашнат, но той вече беше поел към една от останалите четири групи в един от по-отдалечените ъгли на двора.
Излизаше, че големите ученици не са видели, че аз успях да отделя и четирите цвята. Така вече можех да си обясня любопитството на момичето, но абсолютно неясна си оставаше пълната липса на интерес от страна на останалите двама Майстори. Ромиус също не изгаряше от любопитство. Странно…
Не ми оставаше нищо друго, освен да помахам за довиждане на останалите ученици. Те се бяха разпределили по групи и помагаха на Майсторите да наблюдават как върви изпитът.
Едва когато минах през портите и се озовах на Площада на Седемте фонтана, усетих колко бях уморен и изгладнял! Нищо чудно, вече се свечеряваше, а аз не бях ял от сутринта.
Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и беше заляло с пурпур цялото безоблачно небе. Впрочем, небето над нашия град винаги е безоблачно, за това внимателно следи Факултетът по метеорология.
Народът продължаваше да се тълпи на площада, чуваха се виковете на продавачите, които предлагаха банички, пирожки и всякакви други вкусотии. Преглътнах, но се отказах да купувам, защото реших да си взема нещо за ядене от друг, по-престижен квартал. Положението ми ме задължаваше, а пък и навикът да ценя вкусната и скъпа храна ми беше още от ранно детство.
Както и предполагах, настроението на тълпата беше коренно променено. Сутринта, когато минавах оттук, хората дисциплинирано стояха, наредени на опашка, и напрегнато очакваха реда си, а сега се събираха на групи около кулата и чакаха някого или убиваха времето си.
По правило изпитите приключваха преди залез слънце. Разбира се, не беше възможно целият град да се яви на прием в Академията, това беше привилегия на големите и богати семейства, които живееха в центъра на града. Останалите можеха да се явяват във филиалите на Академията, които се намираха в покрайнините. Те бяха около десет на брой. Впрочем, именно благодарение на Академията, Лита беше станала най-богатият град в света. Само колко струва позлатяването й! За приема пристигаха и хора от други градове, идваха дори от пограничните райони.
Огледах се с надеждата да зърна Чез и леля ми с близначките, но не ги открих и поех към къщи в гордо усамотение.
Гладът ме надви и аз си купих три банички от търговеца, който мина покрай мен. Напоследък, благодарение на Императора, все по-трудно се намираше месо, всички месни блюда станаха безумно скъпи и така се превърнаха в храна за избрани.
Дъвчех с наслада, вдишвах свежия (не без помощта на Майсторите) въздух и се разкарвах безцелно из града. Главата ми се беше проветрила от мъглата, а заедно с нея бяха изхвърчали и мислите ми. Така полека-лека стигнах до дома си, без да се товаря с излишни мисли и без да изтезавам вниманието си.