— Да речем, че сутринта беше все още моя — усмихнах се аз.
Само че тя не споделяше радостта ми.
— Тогава защо влизаш през прозореца? — попита и леко се поотмести по посока на арбалета.
— Нали ви казах, забравил съм си ключовете — отговорих и вдигнах от пода арбалета, за да не се изкушава моята гостенка. — Пак ще ви попитам, какво сте забравили в стаята ми, скъпа?
Гостенката прехапа устни, което изглеждаше доста страшничко при нейните кучешки зъби.
— Криех се — отговори ми най-сетне тя.
Повдигнах въпросително вежди.
— Мен ме издирват моите… роднините ми.
— Ясно, а арбалетът е за отбрана — допълних аз.
Тя ме изгледа с укор.
— Не, но такива като мен е по-добре да не излизат от къщи без оръжие. Нас много не ни обичат.
С това бях напълно съгласен. Вампирите и прочие обитатели на града и неговите покрайнини не се радваха на любовта на жителите, по-скоро беше обратното. Ако се случеше някой да застреля нощем вампир, никой нямаше и дума да му каже, даже щяха да го похвалят. Това не се смяташе за престъпление. Вампирите, духовете и всички подобни същества съществуваха някак отделно от града, макар и плътно до него. Ние се стараехме да не си спомняме за тях в ежедневието си, освен ако не ставаше дума за убийство или за друго престъпление. Ако се случеше такова нещо, върху тези нещастни чудовища се стоварваха всички подозрения и обвинения. Макар че като се замисли човек — дали наистина бяха толкова нещастни и безобидни?…
— Аз… не искам да бъда чудовище като другите! — яростно довърши тя.
— Това е разбираемо — произнесох замислено. — Ако нямате нищо против, каня ви да останете, колкото желаете. Бъдете моя гостенка!
— Няма нужда — неочаквано твърдо изрече прекрасната непозната. — Ако не възразявате, ще си тръгвам.
Изгледах я усмихнато.
— А как ще минете покрай мен?
На долния етаж се чуха стъпки и звучният глас на леля ми извика:
— Зак, тук ли си?!
— Тук съм, лельо! — викнах аз, за секунда отделяйки поглед от момичето.
Когато се обърнах, нея вече я нямаше на леглото ми. И по-точно, нямаше я в стаята. Единствените неща, които напомняха за присъствието на очарователната ми гостенка, бяха отвореният прозорец и арбалетът в ръката ми. Вдигнах рамене и тръгнах да зарадвам леля с новината от днес.
Бях приет в Академията!
Действие 4
Най-странното беше, че леля не прояви и грам възторг, когато й казах голямата новина. „Радвам се“, само произнесе тя, изгледа ме с леден поглед и се прибра в стаята си. Близначките изобщо не ги интересуваше, толкова бяха гадни. И така, стоях си аз вкъщи и се радвах сам на себе си, защото нямаше кой друг да ми се зарадва.
Чувствах се леко обиден. Това наистина на нищо не приличаше! Мен са ме приели в най-престижното учебно заведение на света, а никой и пет пари не дава! Да не говорим за разните му момичета, които стрелят по мен с арбалети в собствената ми стая и след това изчезват, без дори да се сбогуват. Думи нямам!
Размишлявайки, на мен до такава степен ми размина, че пратих по дяволите всички и всичко и легнах да спя. Поне се опитах, защото тъкмо бях положил нещастната си и многострадална глава върху възглавницата и по прозореца изтропа камък. По-скоро паве… Когато удари по стъклото, то така издрънча, сякаш беше станало на парчета. Това, разбира се, нямаше как да се случи, тъй като всички стъкла в нашата къща бяха подсилени със заклинанията на Майсторите и да ги строшиш не беше никак лесна работа.
Плахо отворих прозореца и погледнах навън. Вече беше доста тъмно, но успях да зърна в сянката на едно дърво позната фигура.
— Чез, ти ли си? — шепнешком попитах аз.
Фигурата излезе от сянката и застана в светлината на най-близката улична лампа.
— Не, друг глупак, който си няма друга работа, освен да виси под прозорците ти — високо, с гласа на Чез отвърна фигурата. — Искаш ли да ти изпея една серенада или да ти изрецитирам някое любовно стихотворение?
— Хиляди дракони! — в същия тон му отвърнах и аз. — Можеше да намериш някой по-голям камък, не успя да счупиш прозореца.
— Моля за извинение — иронично произнесе Чез, — само че това не беше камък, а обувката ми. Около вас няма не само камъни, прах даже няма! Ето какво значи да живееш в центъра! — с лека завист добави той.
— Голяма работа — изохках аз, прекрачвайки през прозореца. — За сметка на това, след осем часа не можеш носа си да покажеш навън. Ако забележат, че съм излязъл, ще обърнат целия град наопаки, но ще ме намерят. Така че не викай!
Чез се шмугна в сянката и действително млъкна.
Просто да не повярваш!
Слязох долу, пристъпвайки на пръсти, минах под прозореца и отидох при Чез. Трябва да ви кажа, че на нашата улица беше абсолютно немислимо да се види мръсотия — над чистотата бдяха заклинанията, разработени от Факултета за Земята.