— Е, казвай — попитах аз, — влезе ли?
На Чез му се щеше още известно време да пази загадъчния си вид, но накрая не издържа и радостно се разсмя.
— От раз! Като стой, та гледай!
Така си и мислех.
— Поздравления — казах аз, стискайки ръката му. — Не съм се съмнявал. Сега ти предстои да изучиш неизученото, да изследваш неизследваното и прочие глупости.
— Ъхъ… — все така усмихнато отвърна Чез. — Още не мога да повярвам. Само да беше видял лицата на Майсторите, когато им казах, че се явявам за втори път! Да вървим в клуба, там вече празнуват всички, които влязоха, а по пътя ще ти разкажа какво се случи…
Кимнах и двамата с приятеля ми, внимателно пристъпвайки под прозорците на моя дом, се запътихме към „Златният полумесец“.
В клуба обикновено идваха… всъщност кой ли не идваше там. Огромното му здание би побрало всички желаещи, които бяха много, но, слава богу, не всички можеха да влязат, тъй като цените бяха стряскащи. Средностатистическият гражданин не можеше да си поръча дори една бира, камо ли вечеря за двама.
Клубът, както повечето сгради в центъра на града, беше направен почти изцяло от чисто злато. Формата му напомняше, ако не полумесец, то със сигурност, буквата „С“. Входът се намираше точно в центъра, от вътрешната страна на извивката. Друга характерност на клуба беше това, че беше едва ли не единственото едноетажно здание в града. Къщите на Високите домове бяха по на три или пет етажа, а в гетата имаше пет-десет етажни сгради и в тях живееха десетки многобройни семейства. Прието беше да се смята, че така се икономисва място.
Щом излязохме от къщи, попаднахме на охранителните патрули, които днес проявяваха особено усърдие. Те спираха всеки, който според тях беше съмнителен, обискираха го и ако нещо не беше наред, го пращаха в някой от местните арести, за да бъде допроверен. Такъв беше редът — първо те затварят, след това те проверяват. По-рано беше другояче, но след покушението над Императора стражите започнаха да се държат като отвързани. Вълна от хайки заля града, патрулите се увеличиха и станаха изключително мнителни. Нас това не ни засягаше. Още щом зърнеха моя златен (вярно, малко поизмачкан) костюм на Висок дом, стражите на мига заставаха на почетно разстояние от мен. Та кой би искал да си има проблеми с някой от Високите домове?!
Минахме няколко пресечки и излязохме точно срещу „Златния полумесец“. Пред входа вече се бяха събрали доста хора, при това много солидни хора. Тук имаше писатели и артисти, търговци и представители на Високите домове. Въздъхнах, като си представих колко ще чакаме, но за щастие, Чез ме поведе встрани от главния вход. До него имаше врата, която бях виждал и преди, но сега тя беше отворена. До нея стоеше представител на Академията и най-изненадващото беше, че никой не напираше да мине оттам. Дори надутите синчета на Високите домове чакаха чинно на опашката, а не се възползваха от отворената врата.
В отговор на моето изумление, Чез каза:
— Този вход е за новоприетите. Няма да повярваш, но за нас специално е запазена отделна зала.
Наистина беше трудно за вярване, защото дори аз не можех да си позволя да запазя маса за двама, ако два, даже три месеца преди това бях спестявал. Всъщност, аз бях идвал тук един-единствен път, когато защитих първата си степен в Изкуството; както обикновено нищо не бях платил и почти нищо не бях ял.
— Чак толкова… — измънках неопределено.
— Само спокойно — каза Чез, когато приближихме входа за новопостъпили. — Ако някой те пита, ще кажеш, че си приет. И изобщо, аз ще говоря.
Човекът, който стоеше на входа за новоприетите, беше облечен в тъмносини одежди, което показваше, че принадлежи към най-силните ученици от горните курсове на Академията.
Чез мина напред, каза името си и кимна с глава към мен.
— Ние сме заедно.
— Съжалявам, входът е за новоприети.
Пристъпих напред, за да видя, с кого разговаря Чез.
— О, Зак, здравей!
Загледах се и видях новия си познат — Ник.
— Здравей — радостно отвърнах аз. — За теб май няма почивка.
— Можеш да ми вярваш, това за мен е повече от почивка — увери ме Ник и добави шепнешком: — Тази е последната ти свободна вечер, предстоят ти адски тежки месеци в Академията, така че възползвай се!
Щеше ми се да го попитам какво има предвид, но нетърпеливият Чез ме дръпна за ръкава и нахълтахме в Главната зала на клуб „Златният полумесец“. Не само главна, а Главната. Има огромна разлика. Не ми се беше случвало да вляза в Императорската зала за приеми, но си мисля, че сигурно и тя не би могла да се мери по пищност и размери с тази. В средата имаше една невероятно дълга маса, а в ъглите на залата бяха наредени и по-скромни маси за по петдесетина човека. Стените, целите в злато и скъпоценни камъни, блестяха, окъпани в ярка светлина.