Двамата с Чез стояхме и гледахме като омагьосани цялото това великолепие. Върху блюдата имаше толкова храна, че аз почти се задавих от собствената си слюнка, като си спомних, че от сутринта не бях хапвал нищо друго, освен скромната си закуска и трите банички. Всички маси бяха почти изцяло заети, но прииждаха още хора и на новодошлите не им оставаше друго, освен да застанат покрай стените. Успях да разпозная някои от присъстващите — леля ми например, която незнайно как беше успяла да ни изпревари. Слава богу, засега не ни беше забелязала.
Доста лица ми се струваха познати, но вниманието ми беше приковано към една от масите, в по-далечния край на залата. Там седяха Майсторите. И то изключително Върховните майстори, облечени в сиви одежди и Учителите, в червени ливреи. (Отличителна особеност на Майсторите Учители пък бяха черните колани.) Сред Върховните майстори седеше и моят чичо.
— Ти си бил голяма работа — сръга ме Чез. — На „ти“ си с най-добрите ученици. По-нататък току-виж започнали да те канят на чай и Върховните майстори.
Едва се сдържах да не прихна. Аз наистина пих чай с Ромиус, в кабинета му и Ромиус наистина беше Върховен майстор! Колко жалко, че не мога да шашна Чез, нали бях обещал да не казвам нищо за онзи разговор.
— Преувеличаваш, това е един стар познат — отговорих. — Къде ще седнем?
— Където си изберем — махна с ръка моят приятел. — Засега това няма значение. Едва към края на вечерта, тук ще останат само новоприетите, за да чуят приветственото слово на Главата на Академията.
— Тук ли пребивава Главата на Академията? — учудих се аз и огледах залата.
Чез ме изгледа сякаш съм малоумен.
— Ти чуваш ли се?! Не, разбира се. Само ще мине по-късно, за да произнесе речта си. Защо да седи тук постоянно? Той си има друга, по-важна работа.
Каза това с такъв тон сякаш не говореше за жив човек, а за някакво божество.
В този миг моят блуждаещ поглед се натъкна на Лиз. Бързо се престорих, че не я виждам, но беше твърде късно — тя също ме видя и ми махна.
— Ехо, момчета!
— Драконите го взели! — неволно се изплъзна от устата ми.
— Забелязаха ни — с огромна досада изрече Чез. — Сега ще чуем каква чест е да си Майстор и колко е жалко, че не са те приели. Истинска досада.
Насочихме се към дългата маса, където се бяха разположили Лиз и приятелката й.
— Най-искрено ми е жал за твоята нежна психика — прошепна Чез. — Ако искаш да ступаш някого, моля те, изчакай поне час-два, първо да опитам от тези вкусотии, които се предлагат тук, защото след това може и да ни изритат.
— Ъхъ — отвърнах аз, усещайки нещо подобно на досада.
Приближихме веселата компания и в един глас поздравихме с едно: „Да пукнете, дано“! Това, разбира се, не беше произнесено на глас, но беше ясно изписано на физиономиите ни.
— Привет, скъпи мои — неестествено щастливо пропя Чез. — Защо прекрасни създания като вас седят сами?
„Защото са патки“, едва се удържах аз.
— Защото нашите кавалери отидоха да се видят с най-силните ученици, които са в другата зала — отвърна Лиз.
— Колко мило — Чез изръкопляска и физиономията му доби абсолютно нелеп възторжен вид.
Лиз обърна поглед към мен.
— Ти как успя да минеш толкова бързо? — попита тя с присвити очи.
— Аз също се радвам да те видя, любов моя — усмихнах се насила.
— Разбрах, че вие също сте приет в Академията — каза една от приятелките на Лиз и кокетно погледна към Чез. Най-интересното беше, че той се смути.
— Ъхъ… — смутолеви Чез и се изчерви.
По принцип го разбирах, девойчето не беше лошо — рижо, чипоносо и което беше най-изненадващо, с лукав и умен поглед. Да срещнеш в компанията на Лиз такова момиче си беше направо чудо и Чез, в старанието си да не изтърве чудото, продължаваше да настъпва.
— С вас все още не се познаваме — произнесе той, галантно целувайки ръката й.
Усетих, че съм излишен, но Лиз не се оказа толкова проницателна.
— Това е Натали — намеси се тя. — Дъщеря е на Александрий Митис, новия младши съветник на Негово Императорство.
Охо! Това момиче беше с по-висок произход и от мен! За Чез да не говорим — неговите родители бяха само собственици на пристанището в Меск Дейн, нищо, че то беше единственото в Империята на елирите. Притежаваха и няколко магазинчета за месо в Лита. Но всичко това не даваше никакви предимства на Чез пред наследниците на Високите домове. Работата не беше само в парите, най-важен беше произходът.