— С удоволствие — отговорих и като сграбчих Чез за ръката, се оттеглихме.
Докато вървяхме през залата към срещуположния й ъгъл и към най-отдалечената маса, съпровождани от насмешливи погледи, никой от нас не обели и дума. Едва когато седнахме до някакви дремещи старчоци, Чез проговори:
— Видя ли?
— Ъхъ — кимнах аз. — Леко се отървахме… или може би на тях им се размина.
— Не, бе! Видя ли Натали? Тя е… тя е…
— Ехо! Ти съвсем се побърка! — погледнах го аз. — Ти си имаш момиче, забрави ли?
— Момиче ли? — учуди се той.
— Ами да, нали сутринта пристигна с нея.
— Ще ме убиеш! — разсмя се Чез. — Аз я доведох за теб, исках да те ободря.
— Какво?!
— Ами ти беше толкова подтиснат и аз доведох това момиче. Не видя ли как те гледаше?
— Какви ги дрънкаш?! — възкликнах. — Та аз дори не си спомням как изглеждаше. Сега, ако ми я покажеш, няма да я позная.
— Непоправим си — поклати глава Чез и най-накрая забеляза храната. — Ей, това е печена патица!
Този път аз поклатих глава. Когато Чез забележи храна, смятай, че го няма и че с него връзката е прекъснала. Сега обаче аз също нямах нищо против да хапна и също се отдадох на храната с удоволствие, не по-малко от неговото.
Бързо се нахраних, доволно се облегнах назад и без капка свян заразглеждах гостите. А те бяха много. Като цяло, все момчета и момичета на моята възраст, но имаше и по-солидни дами и господа от Високите домове. Майсторите бяха седнали отделно, а от големите ученици в тази зала нямаше, те бяха в по-малката съседна зала. Тук имаше какви ли не тоалети… изобилстваха златните тонове на Високите домове и червените цветове на Майсторите. Но също така се забелязваше кафявото на търговците и сребристото на богатите семейства, каквото беше и семейството на Чез. Цареше смях и весело настроение, някои дори танцуваха, изобщо — купон!
Погледът ми бавно обхождаше лицата на присъстващите и изведнъж попадна върху физиономията на леля ми. Тя стоеше в компанията на някакви важни персони и ме гледаше лошо. Като забеляза, че я гледам, ме повика с пръст. Познатият леден поглед не предвещаваше нищо добро.
Бутнах Чез и кимнах с глава към леля ми, прокарах длан ребром по шията си да му покажа какво ме чака, с голям труд станах от стола си и тръгнах към нея.
— Здравей, лельо — тихо произнесох, след като се приближих.
— Нека ви представя племенника си, Закари — обърна се с леден тон леля ми към хората, които я бяха заобиколили.
Кимнах мълчаливо.
— Ти какво правиш тук? — попита ме тя.
— Как така какво правя?! — опитах се да се усмихна аз. — Мен ме приеха в Академията, имам празник.
— Не те ли е срам! — неочаквано високо и пронизително произнесе тя. — Не ти ли омръзна да лъжеш?!
Свих се под погледа й, чудейки се защо така се е разбесняла. Толкова ядосана не бях я виждал досега.
— Не лъжа — тихо изрекох. — Няма причина да ми говорите по този начин.
Хората около леля ми се поотдръпнаха, защото на никого не му се забъркваше в семейната разправия на Висок дом.
Ето защо леля ми реагира толкова спокойно, когато й казах, че съм приет. Тя просто не ми беше повярвала. Защо обаче?
— Какво става тук? — чух зад гърба си спокоен глас.
Обърнах се и вече знаех кого ще видя. Ромиус, с кисела физиономия стоеше зад гърба ми и гледаше към леля ми.
— О, Ромиус, отдавна не съм те виждала — каза тя, временно забравяйки за мен. — Как така изведнъж реши да дойдеш при нас?
Зачудих се. Защо ли разговарят с такъв тон? Когато си говорихме с Ромиус, той нищо не спомена за влошени отношения с леля ми. Даже напротив.
— Просто чух, че безпричинно се караш на малкия и реших да се намеся.
Бях така изумен, че преглътнах „малкия“.
— Ти прекрасно знаеш, че той не може…
— Може — прекъсна я Ромиус. — И няма нужда да говориш пред него.
Пред смаяния поглед на леля ми, той ме прегърна през рамо и ме отведе встрани.
— Не се притеснявай, ей сега ще поговоря с леля ти, а ти върви да се веселиш — каза Ромиус, като избягваше погледа ми.
— Тя защо… — подхванах аз.
— После, после — прекъсна ме Ромиус и тръгна към леля ми.
Постоях още малко и когато дойдох на себе си, тръгнах да търся Чез. Но когато се върнах до масата, където го бях оставил, там заварих съвсем други хора, които седяха на нашите места. Чез пак беше изчезнал. Не ми оставаше нищо друго, освен да се подслоня до едно свободно място до стената. Когато застанах там, ми стана ясно защо е свободно. Огромен зелен фикус скриваше цялата зала. Въздъхнах, уморено се облегнах на стената и се опитах да събера мислите си. Пречеше ми само нестихващата глъчка, но нищо не можех да направя.