Неочаквано шумът утихна. В началото си помислих, че ми се е сторило, но като се заслушах, разбрах, че гласовете наистина са утихнали. Надникнах иззад фикуса и видях, че всички седяха безмълвни. В залата цареше гробно мълчание.
От мястото ми се виждаше идеално входът, през който бяхме минали ние с Чез. Ясно видях, че през него влезе една фигура, облечена в бяла рокля. Всички присъстващи гледаха безмълвно, дори и Майсторите думичка не проронваха. Аз, разбира се, хабер си нямах кой е влязъл и какво става. Неуместно беше да питам, защото гласът ми щеше да проехти като гръм в настъпилата тишина.
Бялата фигура величествено мина през залата и, което беше най-невероятно, се отправи към мен. Макар че едва ли би могла да забележи от такова разстояние един толкова незабележим човек, още повече зад фикуса. Изглежда просто беше решила да тръгне в тази посока. Така или иначе, тя шестваше по залата, а зад гърба й хората се раздвижиха и зашушукаха. Малко по малко започнаха да идват на себе си. Колкото повече се приближаваше към мен фигурата, толкова по-отчетливо и по-съблазнително се очертаваха формите й, а шепотът ставаше все по-силен. Когато вече беше прекосила половината зала, видях, че насреща ми върви едно невероятно стройно момиче. Лицето й беше покрито с много тънък, но непрозрачен воал. Гълчавата в залата нарастваше.
Най-сетне момичето стигна до масата срещу мен и грациозно седна върху един от столовете с толкова изящество сякаш сядаше не върху стол, а върху трон. Тълпата отново се раздвижи и всички продължиха разговорите си, поглеждайки от време на време с крайчеца на очите си девойката в бяло. Стоях, гледах и се мъчех да видя поне нещичко под воала. Не ми се наложи дълго да чакам, тъй като не мина много време и момичето само го махна и аз видях едно невероятно красиво лице. Най-красивото лице, което някога през живота си бях виждал. Това беше лицето на момичето вампир, което днес заварих в стаята си.
Действие 5
Сигурно така щях да си остана, вторачен в нея, но се появи Чез, който водеше под ръка Натали и прекъсна съзерцанието ми.
— Защо не си в настроение? — сияещ, попита той.
— Ами и аз не знам. Дойдох тук с един приятел, но той някъде се изпари. Случайно да си го срещал? Такъв един, рижав, с нахална физиономия и малко малоумен на вид.
Натали се разсмя и погледна към Чез, за да види как ще реагира.
Но той не успя нищо да каже, защото към нас се приближи моят чичо.
— Закари, трябва да поговорим — изрече с леко напрежение в гласа. После погледна към Чез и Натали и добави: — Моля да ме извините, но насаме.
Сивата мантия до такава степен порази Чез, че в първия момент, той дори не схвана, че Върховният майстор се обръща към него.
— А, да… да — смутолеви и като ми хвърли поредния изумен поглед, изчезна в тълпата, заедно с Натали.
Ромиус изгледа отдалечаващата се двойка, после се обърна към мен.
— С теб трябва да обсъдим нещо. То по принцип се отнася до мен и сестра ми, но сега става дума и за теб. Няма как да не си забелязал, че твоето постъпване в Академията не я зарадва особено. Това, както се казва, е само върхът на айсберга. Сега ще ти разкажа една кратка история, но всичко трябва да си остане между нас. Ако някъде стане дума, ти нищо не знаеш.
Това с айсберга не ми стана много ясно, но чичо ми успя да ме заинтригува. Тук обаче имаше толкова народ, че не знам как бихме могли да проведем този личен разговор.
Ромиус забеляза погледа ми и махна с ръка.
— Никой няма да ни чуе, вниманието им е другаде, а и аз, все пак съм Майстор. — Неочаквано той се усмихна. — За толкова години, все нещо съм научил.
— Сигурно. Но, ако някой прочете по устните ни?
Върховният майстор леко се смути.
— Виж, за това не се бях сетил. Но, да се надяваме, че на никого, освен на теб подобна мисъл няма да хрумне. И така, слушай — Ромиус леко се намръщи, събирайки мислите си. — На теб, разбира се, ти е известно, че твоето семейство далеч не е последното в списъка на претендентите за Императорския трон. Ако трябва да бъда точен, то е трето в този списък. Нашият Император не се кани да напуска този свят, поне в близките сто години, но както знаеш, настъпиха смутни времена.
— Смутни ли?! — не се сдържах аз.
Бях убеден, че точно сега сме в разцвета на цивилизацията. Последните войни бяха приключили преди триста години, а единственият враг на Империята на елирите — Шатерският халифат, отдавна не се беше обаждал. Останалите ни врагове се намираха толкова далеч, че нямаше как да стигнат до нас. Съществуваха и вампирите, но те, в по-голямата си част, се бяха покрили, след като рухна Царството на Миирите.