— Ами, не знам как да ти го обясня.
— Опитай някак.
— Мен ме приеха в Академията.
Казах ли ви, че днес е най-смахнатият ден, който съм имал!
Чез дълго се смя. Чак когато хубаво се насмя, каза:
— Сериозно те питам.
Да си призная, обидих се.
— Говоря съвсем сериозно.
— Приели са те в Академията?! Че ти една крушка не можеш да светнеш от първия път.
Тук обидата ми преля.
— И какво от това? — скочих аз. — Не всички можем да бъдем такива непризнати гении като теб!
Чез се усети и ме погледна виновно.
— Извинявай, трудно ми е да повярвам.
— Ще трябва да повярваш! — аз все още кипях от злоба.
След като изрекох това, бесен обърнах поглед към залата и неволно започнах да оглеждам лицата, едно по едно. Бях страшно обиден и се мъчех някак да се успокоя.
Чез сложи ръката си върху рамото ми.
— Добре де, стига вече, радвам се за теб, но някак, още не мога да повярвам. Всъщност, никак не е лошо, може да се окаже, че сме в един факултет. Ти каква стихия предпочете, Върховен майсторе? — със сарказъм добави той.
— Нямам предпочитания — отвърнах аз, без да се замислям. — И като Най-Върховен майстор, искам да си намеря момиче за вечерта.
Приятелят ми широко се усмихна.
— Това вече е познатият стар Зак! Може да се каже, че имаш богат избор. Тук е неотразимата Пеги — той посочи с пръст една стройна дама, която на око тежеше поне пет пъти повече от мен — и добронамерената Лиз, и дори прелестното маце с дългите зъбки. Коя си избираш?
Чез не знаеше, че е уцелил в десетката, защото именно към мацето с дългите зъбки, аз вече се бях насочил. Само дето никъде не виждах бялата й дреха.
— Нека бъде последната — по-скоро на себе си промърморих аз, но Чез ме чу и замига на парцали.
— Тя е точно зад гърба ти.
Замалко да повярвам! Но за всеки случай се обърнах, за да проверя.
— Ох… — стреснато произнесох аз и почти се сблъсках с днешната си очарователна гостенка.
— Здравейте, Закари… хм… Никерс, ако не греша.
Тя не грешеше.
— Той самият — веднага се намеси Чез, — пред вас стои гордостта на родителите си, страстта на момичетата и любимецът на нашия Император, великият, но скромен, силният и добър, красивият, но не суетен… какво съм се разприказвал само за себе си… Моля, запознайте се, това е Зак. А вие коя сте, млада госпожице?
Момичето не обърна внимание на думите на приятеля ми и все така въпросително гледаше към мен.
— Ами… да… — опитах се да се усмихна. — Всъщност, ние вече се познаваме. Само не можах да разбера как е името ви.
Чез ме изгледа подозрително, после погледна момичето и като промърмори нещо от рода „вие сте лоши и аз ви напускам“, тръгна отново да обикаля залата, с надеждата да открие едно съвсем определено момиче.
— Наистина, получи се доста неловко. Казвам се Алиса. Бих искала да ви се извиня за това, което се случи днес. Наистина исках да дойда и да се извиня, но…
Тя се смути, замълча и ме погледна. Аз все така глуповато се усмихвах. След няколко секунди от моя омагьосан мозък тръгна някакъв импулс към лицевите ми мускули, а след десетина секунди, вече заприличах на що-годе нормален човек.
— Нали разбирате, че не се случва всеки ден да стрелят по вас с арбалет? Той, между другото е у нас и ако искате, можете да дойдете днес и да си го приберете.
След като изрекох това, изведнъж се усетих каква глупост бях изтърсил. И абсолютно не на място добавих:
— Макар че едва ли си струва.
Глупак!
— Хубаво — произнесе тя, като си даваше вид, че не е чула думите ми. — Аз ще си ходя, тук и без това съм „персона нон грата“ и вие не бива да си имате вземане-даване с мен. Току-виж навредило на репутацията на семейството ви.
Не биваше да споменава семейството ми. Само като се сетех за леля си и колко пъти на ден ми напомняше за репутацията на семейството, ме обземаше ярост. Оказваше се, че единственото нещо, което я интересуваше, беше репутацията и дори собственият й племенник беше само някаква част от тази репутация.
Да си призная, нямах никакво намерение да пускам Алиса да си ходи, но вече дяволът ме беше обсебил. В този момент, тъкмо навреме зазвуча музика и мълчаливо протегнах ръката си, канейки я на танц.
Тя, разбира се, не ми отказа.
Както по-късно успях да забележа, около нас се беше опразнило солидно пространство. По всичко личеше, че повечето хора пренебрегваха моята дама и стана така, че и аз, заедно с нея се оказах в изолация. Макар че музиката свиреше, никой освен нас не танцуваше. Ние се възползвахме от широкото пространство, изпълнихме няколко стъпки и изведнъж към нас започнаха да се присъединяват и други двойки. В началото имах подозрението, че първата двойка, която излезе на дансинга, бяха Чез и Натали, но по-късно, вече не можех да кажа точно. Танцувахме известно време. Трябва да призная, че тя танцуваше божествено — усещаше ритъма, водеше се леко и улавяше всяко мое движение. Бялата й дреха се развяваше, правеше я въздушна и ефирна и създаваше усещането за полет.