Подозирам, че откакто съществува Академията, все още не се е случвало някой да закъснее. Надявам се да не бъда първият. Аз обаче пак се отплеснах. Ако не се лъжа, Ромиус разправяше нещо за стихията на… огъня, май…
Народът започна да става, аз също скочих от мястото си, за да не будя излишни подозрения. Бях започнал вече да нервнича, когато видях Ромиус. Той кимна с глава, посочи по-далечния ъгъл на залата и аз тръгнах натам.
— Зак — прошепна ми Чез, който все още се буташе около мен. — Отивам в онзи ъгъл, там май се събират познати физиономии от моята стихия. А ти, накъде?
— Също натам — отговорих му, без особен ентусиазъм.
— Супер!
— Върви — побутнах приятеля си и ние се запровирахме към ъгъла, където стоеше един Върховен майстор.
Когато се доближихме, много се учудих, защото първо, видях, че и Алиса е там и второ, нашият декан се оказа същият шишко, който така успешно беше отсвирил Лиз. Впрочем, същият той яростно протестираше срещу приемането на вампирката… а тя ще бъде негова ученичка… Лично на мен това обстоятелство ми беше особено приятно.
Когато около Майстора се събраха приблизително петдесетина човека, той започна речта си:
— И така, драги ученици, аз се казвам…
— Шинс — прошепнах аз на Чез името, което днес бях чул в двора на Академията.
— Шинссимус Стидвел — продължи Майсторът. — А вас, Закари Никерс, ще ви помоля да не ме прекъсвате!
Прехапах уста, макар че убийте ме, изобщо не ми стана ясно как ме е чул и как репликата, която аз самият едва чувах, би могла да прекъсне речта му. Освен това, не си спомням някой да ме е представял, а той знаеше името ми.
Чез ме гледаше с поглед, с който ме питаше: „Ти откъде знаеш“?
— Аз завеждам факултета на Огнената стихия. И за да ви стане съвсем ясно, ще ви кажа, че през този ден, който ще обхване цели три месеца, аз ще бъда за вас майка, баща и ваш по-голям брат. Ако нещо не ви е ясно, идвате при мен. Ако ви трябва нещо — идвате при мен. Ако всичко ви е ясно и нищо не ви трябва, пак идвате при мен. Няма нужда да се запознаваме. Познавам всички ви, при това по-добре, отколкото вие самите се познавате. Сега нямам никакво желание да хабя драгоценното си време за вас, така че можете да си отидете, да съберете вещите си и да дремнете някой и друг час. Но един час преди разсъмване да сте тук. Свободно! Разпръсни се! — най-неочаквано, по войнишки завърши Шинссимус.
Никой повече не задаваше въпроси и всички мълчаливо се отправихме към изхода. Надявах се да пресрещна Алиса, но тя изчезна още преди да направя и една крачка. Чез ме хвана за лакътя и ме издърпа настрана.
— Може би ще е по-добре, ако не се връщаш до вас, защото току-виж не си успял да дойдеш на сутринта.
Странно, моите мисли бяха в същата посока.
— И на мен не ми се прибира, но там е всичката ми музика. Можеш ли да си представиш дори един ден без музика?
Чез отрицателно поклати глава, защото явно не си представяше такъв тих и щастлив ден. Няма как — не обича музиката, както аз я обичам.
— И аз не си го представям — казах аз, игнорирайки сарказъма му. — Така че… изкуството иска жертви.
Изрекох това и тръгнах към изхода, а Чез се помъкна след мен. Тъкмо бяхме излезли от клуба, когато той ме издърпа и ме бутна в тълпата.
— Какво правиш? — само успях да изрека, налитайки върху някакъв тип с хилава външност. Момчето възкликна смаяно и побърза да се скрие в множеството.
— Ето там е леля ти — прошепна Чез. — Ако побързаш, ще успееш да изтичаш до вас, да си вземеш нещата и да се върнеш, преди тя да се е прибрала. След това можеш да дойдеш у нас. Хайде, тичай и гледай да не те завари.
Нямаше време за приказки. Кимнах и побягнах, колкото сили имах по тротоара, който светеше в тъмното, като разпръсквах с амулета си безплътните сенки по пътя си. Ако трябва да съм откровен, отдавна бях престанал да обръщам внимание на тези същества и съвсем бях забравил за тяхната потенциална опасност. Но истината беше, че ако не беше защитният ми амулет, стражите нямаше да намерят даже скелета ми.
По пътя към къщи се досетих, че както обикновено си бях забравил ключовете, а прозореца, след днешното посещение на неочакваната ми гостенка, бях затворил. Целият ми оптимизъм се изпари на секундата. Оставаше ми единствената надежда, близначките да си бъдат у дома. Вече бях оставил зад гърба си златните квартали и сега луната огряваше моя дом, който в тъмното ми изглеждаше направо мрачен. Интересно, как досега това ми е убягвало?!