Близначките, разбира се, не си бяха вкъщи. Обиколих дома няколко пъти, но надеждата да намеря някой отворен прозорец се оказа напразна. Покрай защитната система няма как да се мине (макар че по идея, тя би трябвало да ме разпознае), току-виж съм се превърнал във въглен, ако случайно стъпя не където трябва или ако се заседя подозрително дълго.
Седнах на стълбите и се замислих. Какво можех да кажа на леля ми? Ако се върне и ме завари тук, няма да мине без задушевен разговор. Пак ще ми опява, а може и по-лоши неща да ми се случат.
Сигурно умората и вълненията от днешния тежък ден са си казали думата, защото дори не съм усетил как съм заспал.
Пред очите ми още беше улицата, осветена от някой и друг прозорец и от светещите павета, но изпод нея започнаха да се подават някакви чуждоземни очертания. Беше минала цяла вечност или само секунда и пред очите ми вече не стоеше златистата и изящна сграда, а се издигаше нещо безформено и сиво. По безлюдните улици се появиха някакви сенки — или призраци, или закъснели минувачи. Минувачите обаче не прозират, а през тези се виждаше звездното небе и двете луни. Или едната? Очертанията им се сливаха и вече не можех да различа кое е сън и кое — реалност. Изведнъж над мен прелетя, като едва не докосна главата ми с ципестите си криле прилеп и всички призраци изчезнаха…
Улицата отново придоби нормалния си вид, странните призраци се стопиха, къщите отново върнаха златния си достолепен вид, а на небето отново светеха две луни. Тръснах глава и силно кихнах, прогонвайки окончателно всички видения.
— Ето къде си бил — прозвуча звънкият глас на леля ми. — Знаех си, че веднага ще дотичаш, за да си събереш багажа!
В гласа й звучаха нотки на обида.
— Какво пък, така може би дори е по-добре.
Иззад живия плет се показа леля, във вечерна рокля и кой знае защо, с бутилка шампанско в ръка.
— Щом така искаш — така да бъде!
Не виждах лицето й, тъй като беше в сянка, но бях убеден, че беше застинало, с изражение на пълна безнадеждност. Гласът й издаваше точно това.
— Значи, няма да ми се караш? — плахо попитах аз.
— Би трябвало, но няма. Ти си вече голям човек и сам избираш пътя си. Жалко, че на него няма да има Императорски трон — снажната ми леля тъжно се усмихна. — Да вървим да събираме багажа ти, бъдещ Майсторе.
Изрече това, спокойно се изкачи по стълбите, където аз допреди малко седях и отвори вратата. По-точно, вратата сама се отвори, веднага щом защитното заклинание усети близостта на енергетичния ключ. Той, впрочем, имаше доста странна форма. Незнайно защо, още от древни времена се смяташе, че тези ключове задължително трябва да притежават формата на особена пръчка. Защо ги правят с такава неразбираема и глупава форма, никой не знае, във всеки случай, на мен никой досега не е могъл да ми го обясни смислено, още повече, че не се използваше някаква специална магия на формата.
Постоях още малко, тъпо гледайки пред себе си, и не разбирах как така леля ми изведнъж е станала толкова добра. Като се сетя колко нравоучения трябваше да изтърпя, когато се отказах от Школата по танци при Императорския дворец. Сега тя приличаше просто на ангел. Това си е направо подозрително, ако не и нещо повече.
Поех си нервно дъх и тръгнах да си събирам нещата. Какво друго ми оставаше?
Събуди ме неописуемо главоболие и звън в ушите. С огромно усилие повдигнах клепачи, но в главата ми се разнесе такова стържене, че се наложи веднага да ги затворя и тогава разбрах грешката си. Така глава не ме беше боляла, откакто се напих за пръв път. Тогава ми помогна една бутилка с хубаво вино. Щеше да е добре и сега да се намери една, за да облекчи страданията ми. Как можах снощи да изпия толкова!
Момент, момент, не беше снощи, а днес и не съм пил нищо друго освен шампанско! Леля ме отпрати да си събирам вещите, а тя отиде да приготви вечерята. От яденето се отказах, защото се бях нахранил още в „Златният полумесец“, но пийнах малко шампанско. Докато си пийвах, леля ми все разправяше колко ще й липсвам. Молеше ме да й простя за това, че не ме е опазила от лошо влияние. Започнах да споря с нея и после… какво стана после?
Мислите ми течаха вяло, бутаха се една друга и се биеха. Не смеех да помръдна, защото и най-малкото движение ми причиняваше ужасно главоболие. Обаче, лека-полека започнах да идвам на себе си.