Интересно, колко ли време бях проспал? Със сигурност вече трябва да излизам, за да не закъснея.
Само при мисълта, че може да закъснея, целият настръхнах! Не исках да съм първият идиот, който не се е явил, след като вече е бил приет. Само че така ми се спеше… Бих могъл да стана и малко по-късно, няма да настъпи краят на света, ако поспя още мъничко.
Изведнъж будилникът зазвъня страховито. И ако трябва да съм точен, това не беше будилникът, а „музикалката“, която бях настроил на определено положение на небесните тела. Наложи се все пак да отворя очи и независимо от страхотната болка, да погледна часовника.
Майко мила! Вече беше почти седем!
Ако досега ми досаждаше главоболието, то сега ме подкоси вледеняващ ужас. По-точно, щеше да ме подкоси, ако не лежах. Обезумял, скочих, грабнах сака си и презглава се спуснах по стълбите. Едва по пътя си спомних, че само преди секунда умирах от адско главоболие. Сега обаче не ми беше до него. Долу нямаше никого, но дори и да имаше някого, едва ли бих го забелязал. Изскочих на улицата и побягнах към Академията, колкото сили имах. Току що измитият тротоар се пързаляше под краката ми. На няколко пъти за малко да падна, но се справих и побягнах още по-бързо. Улиците бяха все още безлюдни, само тук-там се виждаше по някоя самотна фигура да разтваря ръчно „маргаритката“ за ловене на „вълшебства“. Автоматичните „маргаритки“ се бяха разтворили отдавна.
Докато тичах, в главата ми се въртеше една-единствена кошмарна мисъл. Няма да успея! От нас до Академията пътят е четиридесет минути пеша. Тичешком е двадесет. При моята скорост — десет. А трябва да успея за пет!
От ужас неволно затворих очи и, разбира се, налетях на локва, дълбока до коленете ми и в следващия миг се пльоснах в нея. Веднага скочих на крака и продължих да тичам. Добре, че съм трениран, та болката в удареното коляно не беше проблем за мен. Макар че си е изключително неприятно нещо.
Излетях на Площада на Седемте фонтана и вече бях на финалната права. Пред мен се извисяваше Академията, с широко отворени порти и кой знае защо, празен двор. Там трябваше да са се събрали всички, които бяха приети. Не се виждаше никой!
Влетях като метеор, по инерция пробягах още десетина крачки и спрях.
Тишина. Тишина и пустота. Ето какво сварих в Академията. Бях закъснял. Бях безвъзвратно закъснял.
Приближих се до кулата на Академията и капнал, седнах на земята, облегнах гръб на стената и поставих до себе си сака с вещите.
Закъснях. Успях да се успя. Как се случи? Когато се прибрах у дома, не ми се спеше! Дори не бях чак толкова уморен! Нима?!… Не, не може да бъде… Не може да бъде, леля ми да ми е сипала нещо в шампанското! Или може?… Тя, разбира се, не е цвете за мирисане, но да тръгне чак на такава подлост… нали все пак ми е леля? Как е могла?!
— Не е ли малко рано?
От изненада подскочих повече от метър във въздуха.
— Ти да не би да си спал тук? — продължи веселият глас.
Огледах площада, но не видях никого. Откъде ли идваше гласът?
— Погледни нагоре, глупако!
Послушно вдигнах поглед и видях на прозореца на третия етаж луничавата физиономия на едно момче, което изглеждаше година-две по-малко от мен. Макар че не съм много сигурен. Може да беше на деветдесет.
— За какво да е рано? — попитах тъпо.
— За всичко — лаконично отвърна момчето.
Тук нишката на разсъжденията ми се скъса и се замислих. По-точно, постоях пет минутки, взрян в краката си.
— Мисля, че е късно — произнесох най-сетне.
— За какво? — учуди се рижавият.
— За всичко — изумен от остроумието си, отвърнах аз.
— А-а-а… — момчето завъртя показалец около слепоочието си и се прибра.
Продължих да седя и да наблюдавам как паважът попива водата и как изчезват локвите. След известно време отнякъде зазвучаха весели гласове и през портата нахлу развеселена тълпа народ. Без да ми обърнат грам внимание, те отидоха до средата на двора и там спряха. За мой ужас, там беше и моята, по-скоро вече не моя, несравнима Лиз, която вероятно беше дошла да изпрати новия си ухажор. От все сърце ми се прииска да попия в земята като влагата между паветата, но дори това да беше се случило, пак нямаше да мога да се спася. Бях забелязан.
Цялата компания се беше обърнала с лице към мен. Звънък момичешки глас изрече нещо, явно не дотам прилично, защото всички се разсмяха. Усетих как започвам да се изчервявам въпреки волята си. Едва сега забелязах, че все още съм облечен в златистия костюм, с който бях вчера. Костюмът си беше хубав, не може да се отрече на леля ми, че има вкус, но след като снощи си бях легнал с него и след падането в локвата… И най-изпадналият жител на града не би се разхождал дори из дома си в този вид, та камо ли навън.