Най-демонстративно им обърнах гръб и се постарах да не почервенявам повече, доколкото беше възможно. През това време заприиждаха все повече и повече хора и ми стана ясно, че нещо не е наред. Мислех си, че съм закъснял, но в такъв случай излизаше, че всички са закъснели.
Слънцето беше изгряло. Дори аз да се бях объркал, светилото нямаше как да сбърка — изгревът беше настъпил. За какво тогава ставаше дума?
Не знам какво се случваше, но все пак нямаше да е зле да се изправя. Надигнах се внимателно, опрях се на стената и с непроницаем вид (както аз си го представях), взех да се оглеждам наоколо. Народът със страшна сила нахлу през портата. А когато иззад ъгъла се появи Чез, разбрах, че ако нещо не е наред, то това съм аз самият.
Чез, който явно не си беше доспал, ми махна с ръка и тръгна към мен.
Толкова недоспал не го бях виждал, откакто се познаваме, а това е, кажи-речи, целият ми съзнателен живот.
— Нещо, друже, не ми изглеждаш много весел — опита се да се пошегува Чез и уморено приседна точно там, където седях аз само преди секунда.
— Весел ли? — отвърнах малко нервно. — Светът се побърка пред очите ми, а ти искаш да съм весел?! Като те гледам, ти също не си във форма. И ако трябва да съм честен, в този вид никога не съм те виждал. Не си ли чувал за едно средство? Казва се „као“? Пиеш и веднага заприличваш на човек.
След последната дума едва не се разкашлях, така ми беше пресъхнало гърлото.
— Ти се гавриш с мен! — простена страдалецът. — Май си забравил, че „као“ е настойка, за една порция от която отиват повече „вълшебства“, отколкото за цялата ти модерна музика за седмица.
— Да бе, за седмица — промърморих аз, пресмятайки наум „вълшебствата“.
— Точно така. И ако искаш да знаеш, аз пия всяка сутрин от това питие, но… Я не се прави на идиот!
— Моля?! — чак гласът ми пресипна.
— Майсторите от първия до последния ден на обучението си не могат да употребяват алкохолни и ободряващи напитки.
Кимнах мълчаливо, спомняйки си какво бях пил на банкета.
Колкото и да е странно, алкохол нямаше и аз нищо не бях пил. Тогава откъде е това ужасно чувство — приличаше единствено на махмурлук. Вкъщи бях пил малко шампанско, но тогава все още не знаех нищо. Никой дори не беше споменавал за някакви забрани.
— Аха… Значи ти за пръв път не си доспиваш? — полуутвърдително изрекох аз.
Чез уморено се извърна и прикри с ръка възпалените си очи.
Реших, че има поне още един въпрос, заради който си струваше още малко да повъртя на шиш приятеля си.
— Ще ми кажеш ли колко е часът? — сякаш между другото попитах аз.
— А?… Извинявай, бях задрямал. Каза ли нещо?
— Колко е часът?!
— Защо викаш? — Чез се надигна и стана от земята. — Не виждаш ли, съмва се. Слънцето обля улиците на нашия прекрасен град със златна светлина! Колко съм поетичен рано сутрин!
Наложи се да се замисля за десетина минути. И как не — стоя в двора на Академията, и виждам изгрева на слънцето… което отдавна е изгряло над покривите. Само че „маргаритките“ се разтварят едва сега. Винаги съм си мислел, че автоматиката в двореца е перфектна и там „маргаритката“ се отваря при първия слънчев лъч. Днес обаче се отвори едва сега. А са минали поне двадесет минути, откакто слънцето е изгряло. Вярно, само за мен са минали толкова. За останалите, слънцето тъкмо изгрява.
Без да бързам, споделих мислите си с моя приятел, който все още не се беше събудил. Нали точно от него очаквах разбиране и помощ, за да реша ситуацията…
— Ти да не си мръднал?! Върви да ти наместят мозъка, може и слънцето да си дойде на мястото. И поискай да ти поставят още няколко гънки, ще ти се отразят добре!
— Сериозно ти говоря!
— Добре… — Чез ме огледа от долу до горе. — Хмм… Ти май наистина си се цамбуркал в някоя локва.
— Остави локвата! Кажи ми как да си оправя възприятията? — обидено отвърнах аз.
Чез се почеса по главата, жест, който трябваше да покаже каква усилена мисловна дейност тече в рошавата му тиква.
— Едно от двете е — или си си ударил главата и ти трябва още един хубав тупаник, за да ти изкара… Ей! Опа!
Чез ловко отскочи, като видя страховитото ми изражение.
— … или ти е оказано магическо въздействие — довърши той. — Или по научному казано — хипноза.
— Аха… — дълбокомислено изрекох аз.
Известно време се гледахме един друг.
— Ще ми припомниш ли, че май съм забравил? Какво беше това, хипнозата? — поинтересувах се най-накрая.
— Хипнозата — това е въздействие върху мозъка на човек, с което се цели да бъдат променени неговите възприятия. Най-често се въздейства, като се приемат различни препарати, или чрез непосредственото влияние на едно мисловно поле върху друго.