— Глупости — по инерция отговорих аз, — това са измишльотини, които нямат нищо общо с истината.
Едва сега Чез ми обърна внимание.
— Кой ти каза? — попита той.
— Ами-и-и… — аз започнах да прехвърлям в главата си възможните варианти и след като не можах да измисля нищо достоверно, казах истината. — Един познат ученик от горните класове на Академията.
— Кога успя да се уредиш с такива познанства?! И по-важното, защо не ме запозна с него?
Наистина имах честното намерение да запозная Чез с всички ученици, с които се бях запознал, но за моя радост, дойде и нашият ред за телепорта.
— С теб ще си поговорим — обеща ми Чез и стъпи върху телепорта.
Веднага щом моят приятел изчезна, покрай мен се шмугна една стройна фигура.
— Извинете, млади човече, може ли да мина преди вас — подметна през рамо момичето и като показа кокетно вампирските си зъбки, мина през телепорта.
Известно време стоях и мигах, защото не можех да схвана, за какво й беше притрябвало на Алиса да ме прережда, след като ние с Чез бяхме последни на опашката. Зад нас нямаше никого!
Обърнах се, искрено учуден и се сблъсках с Майстора, който ни въведе в залата с телепортите.
— Да сте виждали едно момиче с черна роба?
— Момиче ли? — повторих въпроса му, абсолютно точно знаейки, за кого става дума, само дето не можех да си обясня, за какво му беше притрябвала Алиса. — Не, аз бях последен на опашката, а пред мен беше моят приятел. Вижте при другите телепорти — махнах с ръка по посока на останалите три телепорта, където все още се мотаеха хора.
Майсторът кимна с глава и тръгна към съседния телепорт, след като ми хвърли един прощален поглед и със сигурност запомни лицето ми. Чувствах, че тепърва ще трябва да отговарям за думите си.
Много бързо стъпих върху телепорта и се надявах с това да свършат моите притеснения.
— Ето къде си бил! — Тъкмо бях слязъл от телепорта и Чез скочи върху мен. — Вече си мислех, че си се прибрал вкъщи.
— Да ти кажа, така бях решил. Обаче, точно преди да си тръгна, дойде един Майстор и ме разкандърдиса. Убеди ме, че освен мен, няма кой да те надзирава. А ако бъдеш оставен на самотек, ще докараш Академията до пълна разруха.
Чез се усмихна ослепително.
— Ти разгада моите планове. Сега не ми остава нищо друго, освен да те убия и с трупа ти да нахраня приятелчетата на Лиз.
— Това пък защо? — не се усетих аз.
— Как защо? Не ти ли приличат на чакали? Те са санитарите на гората, тикво!
— А… — аз кимнах в знак на съгласие и тогава забелязах, че ние стърчим съвсем сами в коридора. — Къде са останалите?
— Отведоха ги по стаите им — повдигна рамене Чез.
— Ами ние? В коридора ли ще живеем?
— Това не е лоша идея — ухили се Чез. — Уж бях разбрал къде ще живеем, но ти така и не се появи и реших да те изчакам, обаче се оказа, че мен никой не ме чака.
— Гледай, моля ти се! — Чак ми стана тъжно. — Мистериозната Академия се оказва нещо като обикновен хотел.
— Тепърва има да се чудим. Не толкова отдавна ни нарекоха „роби“. Като ни телепортират до някое поле със зеле, ще видиш! Радвай се, че е хотел, а не някакви бараки, като онези на бригадата в Школата за Изкуствата.
Направо ме втресе от този спомен! Живяхме в такава барака няколко месеца. И досега ме засърбява, само като си спомня! Дори вана нямаше — само един душ и той беше общ. А как ни хранеха… не, по-добре да не си спомням! Да живееш с петима души в едно помещение е просто кошмар!
— Ти си глезльо — забеляза реакцията ми Чез. — С една дума — аристократ. Синя кръв. Стига спомени, по-добре да вървим да огледаме покоите си.
Тази идея ми хареса и се отправихме към края на коридора, където според Чез се намираха нашите „покои“. Номерата им бяха 5113 и 5115. Първите две цифри означаваха номера на етажа, а вторите две — номера на стаята.
Чез веднага заяви, че иска 5115, а на мен ми се пада „дяволската дузина“. Това си беше явна несправедливост, но в момента ме занимаваха съвсем други неща. Опитвах се да си представя чисто физически, че се намирам на 51-ия етаж. Каква ли е гледката от моя прозорец? Сигурно ще виждам не само замъците на вампирите, а и всички острови в Морето на дъгата. Академията е висока 88 етажа. От последния етаж със сигурност се вижда целият Шатер с неговите шатри и даже гнездата на планинските соколи.
Ключове нямаше. Вратата се отвори сама, щом се доближих до нея. Оставаше ми само да гадая как от администрацията ще се досетят коя е моята стая. Бях сигурен, че въпреки приветливата обстановка, която ни заобикаляше, вратите не се отваряха пред всеки току-така.
Стаята всъщност не беше нищо особено. Мен това изобщо не ме учуди. Най-обикновена стая със средни размери, макар че ако леля ми беше тук, сигурно щеше да каже, че това жилище не е достойно дори за моето присъствие, камо ли да става за живеене. Впрочем, хубаво се сетих за леля си — как й позволи съвестта да ме упои?! Като се върна, ще си поговорим сериозно. На какво прилича това, да упоиш любимия си племенник?! Току-виж съм си изпатил заради тази история! Знам ли от кого…