Приближих се до прозореца, който заемаше половината стена и спрях изумен. Допусках, че петдесет и първият етаж не е това, което представлява десетият — най-голямата височина, на която аз се бях изкачвал, но че разликата е чак такава!… Пред очите ми се простираше целият град от височината даже не на птичи поглед… облаците висяха някъде откъм четиридесетия етаж надолу.
Стреснат, отстъпих крачка назад.
Ако вземеш, че се изтърсиш от такава височина, не само целият ти живот ще мине пред очите ти, ами ще успееш и да остарееш. А когато паднеш и мокро място няма да остане.
Дръпнах се още малко по-далеч от прозореца. Не изпитвах никакво чувство на благоговение, бях изпълнен единствено с чувството на животински страх, страхът, който изпитва същество, неизмеримо по-малко от тази немислима височина.
Огледах стаята, където предстоеше да прекарам минимум три месеца с доста по-осмислен поглед. Интересно, къде ли е тоалетната?
Някой почука нетърпеливо на вратата.
— Кой чука? — попитах автоматично.
— Точно след един час започва първата лекция на курса в аудитория 3333 — чу се глас иззад вратата.
Побързах да отворя, за да разпитам за по-нататъшното разписание, но не видях никого, освен Чез, който също надничаше в коридора.
— Избяга — полувъпросително, полуутвърдително каза Чез. — Виждаш ли? Още не сме се нанесли и вече ни подкарват към плантациите!
— Към кои плантации? — не разбрах аз.
— Не се ли сещаш? — Чез направи умна физиономия. — Ще гребем знания с лопата и ще вадим от корен погрешните си представи и схващания.
Напрегнах всичките си сили, за да смеля поредната сентенция на моя приятел. Може да се каже, че той умееше да си служи добре с метафорите, но най-често зад тях се криеха прости и практични мисли. Жалко обаче, че нямаше нито умението, нито желанието да ги поднася в някаква адаптирана версия.
— Погледна ли през прозореца? — попита Чез, докато аз размишлявах. — Адски красиво, нали?
— Аха — отговорих аз. — Само че малко страшничко.
— Глупости, няма нищо страшно. Когато усвоим левитацията, скачането от петдесет и първия етаж със сигурност ще стане моят любим номер.
— Чез — мен изведнъж ме осени една интересна мисъл. — Влез за малко.
Чез влезе на драго сърце. От него направо бликаше енергия и той не знаеше какво да прави с нея.
— Погледни през прозореца и ми покажи къде е слънцето.
Приятелите затова са приятели, за да се разбират с половин дума. Той на секундата прозря намеренията ми.
— Ето го моето слънце! — издекламира Чез и невъзпитано посочи с пръст.
— А моето е това — казах аз, застанах до него и посочих с ръка малко по-вдясно.
— Трябва да се лекуваш — констатира Чез. — Мога да те успокоя само с това, че ефектът от хипнозата е краткотраен.
Въздъхнах облекчено.
— От няколко часа до няколко години.
— Какво?!
— Голяма работа — ухили се Чез. — За теб слънцето ще изгрява малко по-рано, отколкото за нормалните хора. Няма да ти навреди.
— Я ми се разкарай — обидих се аз.
— Недей да се впрягаш от дреболии — продължи да ме навива моят приятел. — Ние сме в Академията, не схващаш ли?
— Схващам — въздъхнах аз.
— Добре, тогава. Искаш ли да ти покажа най-добрия начин за справяне с всяка хипноза?
— Покажи ми.
— Вдигни дясната си ръка.
Послушно вдигнах ръка.
— А сега я пусни рязко и кажи: „Да вървят по драконите!“
— Да вървят… аман от твоите шегички! — побеснях аз, но наистина ми поолекна и даже се усмихнах.
— Нали ти казах, че помага? Проверен похват — авторитетно заяви Чез. — Добре, аз отивам да си разопаковам багажа.
— Мини да ме вземеш, когато тръгнеш за лекцията — промърморих след Чез и затворих вратата.
Беше много важно да не забрави, защото сам никога нямаше да намеря аудитория 3333, тъй като не се оправях особено добре с телепортите. Още не можех да разбера кой накъде води. Оставаше ми само надеждата, че любознателният Чез вече разполага с нужните сведения.
Тъкмо извадих резервната музикалка от джоба на изрядно смачканото си сако и на вратата отново се почука. Побързах да отворя, преди посетителят ми отново да е изчезнал.
Но противно на моите съмнения, посетителят не само, че не изчезна, ами даже влезе в стаята.