— Дрехите ви — изрече младежът в синя ливрея.
Пред погледа ми лежеше купчинка непозната материя с жълт цвят. Доколкото схващах, когато това нещо се прегънеше и закопчееше на определените за това места, то трябваше да се превърне в една много удобна ливрея, като тези, които носеха Майсторите. Проблемът беше, че аз си нямах понятие къде се намират тези места.
— А-а-а… — понечих да кажа.
— Ей сега всичко ще ви обясня — с готовност се отзова момчето.
Десетина минути по-късно, вече бях облечен и готов за всичко. Щеше ми се да попитам момчето дали и утре ще дойде, за да ми помогне да се оправя, но не посмях, защото щях да изглеждам като глупак. Колкото и старателно да ми беше обяснил кое къде и как се закопчава и връзва, аз така и нищо не бях успял да запомня. Не ми оставаше друго, освен да си отбележа още едно нещо, за което да питам Чез като най-просветен във всичко що се отнася до Академията. Вярно, че някъде тук, между стените на тази осемдесет и осем етажна кула имаше и други мои познати, които знаеха повече от Чез, само че нямаше как да ги открия.
Момчето, което ми беше донесло дрехите, беше успяло благополучно да изчезне, оставяйки ми резервни връвчици, кукички и още някакви дреболии. Кой нормален човек би могъл да се оправи с толкова връзки и копчета?!
Не се чувствах особено уморен и затова, след като пропилях десетина минути, тъпо взрян в пода, реших да отскоча до Чез. Като отворих вратата, видях, че приятелят ми също излиза от стаята си.
— Да ти кажа… — започна той. — Нещо ми е скучно — в един глас довършихме и двамата изречението и се разсмяхме.
— Как е новата ти униформа? — попита Чез и с подозрение прекара ръка по ливреята си.
— Толкова вързулки и копчета, направо ужас! Утре сутринта със сигурност ще се оплета в това парче третокачествен текстил — оплаках се аз.
— Не те питам за това — намръщи се Чез. — И платът изобщо не е трето качество. Някакъв странен е.
Вдигнах рамене. Щом Чез твърди, че е странен, значи е странен. На мен ми изглеждаше като най-обикновена коприна.
Тръгнахме по коридора в посока към телепортите, откъдето бяхме дошли.
Впрочем, като казах за телепортите…
— Ти знаеш ли как се ползват тези телепорти?
— Откъде да знам? — учуди се Чез.
Леко се смутих.
— Как откъде, нали ти си специалистът, като става дума за Академията?
Чез се усмихна мрачно и поклати глава.
— Само толкова, колкото са запознати всички хора. А това си е направо нищо. Що се отнася до действието на телепортите — представа си нямам!
— Как тогава…
— По метода на пробата и грешката — прекъсна ме Чез. — Щом като специално не са ни обяснили как да ги ползваме, значи е много просто. До такава степен, че да са достъпни дори за глупаци като приятелчетата на Лиз. Няма нужда да говорим за гении като нас!
По повод на „гениите“ аз имах някои съмнения, но си премълчах, за да не сривам малкото останало ми самоуважение.
Помещението с телепортите изникна внезапно иззад ъгъла, но най-изненадващото беше, че там нямаше никого. Може би ние бяхме подранили, а останалите все още разопаковаха багажите си. В стаята имаше само десетина еднакви телепорти. На стената висеше табелка с номера на етажа.
— Готов ли си да се пробваш? — попита Чез.
— Разбира се — съгласих се веднага. — Пръв в портала влизаш ти, оглеждаш се, а след теб, аз повтарям процедурата.
— Отлично, ти ще си пръв — реагира Чез на мига. — И недей да се бавиш. Само поглеждаш табелката и готово.
Чез ме бутна към най-близкия телепорт и аз стиснах очи. Когато ги отворих, стоях в стая, точно като тази, която бях напуснал току-що. Разликата беше само в номера на етажа. Табелката на стената гласеше — „52 етаж“. Кратко и ясно.
Стъпих обратно върху телепорта.
— Е? — веднага попита Чез.
— Петдесет и втори етаж — отвърнах.
— Сега аз — потри ръце Чез и скочи върху другия телепорт.
В продължение на около десет минути изследвахме всички телепорти на нашия етаж и после преминахме към следващия. След двайсет минути, горе-долу, успяхме да намерим телепорта, който ни трябваше (по-точно, намери го Чез) и тръгнахме по коридора, за да открием аудиторията, която търсехме.
Според часовника на Чез, бяхме дошли малко по-рано. Вратата беше отворена и ние, леко смутени, неуверено надникнахме вътре.
Помещението по нищо не се различаваше от класната стая, в която бях получил досегашното си образование. Бих казал даже, че тази аудитория ми се стори по-малка от училищната. В класната ми стая се побираха поне сто човека, а тук — най-много четиридесет.
Вътре седяха трима души. Двете момчета не познавах, а третият човек беше Алиса. Тя всъщност е вампир, но мен това не ме засяга. И тримата явно скучаеха. Много хитро — те или бяха тръгнали по-рано, или се бяха оправили по-бързо с телепортите. Между другото, успях ли да ви кажа, че на Алиса жълтата дрешка й стоеше страхотно?