— Не сме закъснели, нали? — поинтересува се Чез и се запъти към най-отдалечената банка.
— Не, разбира се — чу се глас зад моя гръб. — Затова пък, останалите закъсняват.
Бързо се обърнах и видях един от големите ученици да влиза в стаята. Синята ливрея ясно говореше, че той принадлежи към ученическото съсловие, но аз бях сигурен, че не е дошъл тук просто така. Изпитото му лице не изглеждаше унило. Напротив, излъчваше увереност и спокойствие, заедно с някаква лека насмешка.
— Аха, може би и на тях, както и на нас са пропуснали да им разяснят как действат телепортите — предположи едно от момчетата от първата редица.
— Защо да са пропуснали? — удиви се ученикът. — На Академията не й трябват ученици, които не могат да открият аудиторията си.
— Значи, ние сме най-добрите! — уточни Чез. — Щом сме успели да се доберем дотук, значи заслужаваме награда!
Алиса, която наблюдавах през цялото време, се изхили. С това нейното участие в разговора приключи.
— Как не? — усмихна се ученикът. — По-скоро обратното. Между другото, поздравявам ви. За практическите упражнения цялата група се разделя на подгрупи от по пет човека. Вие току-що много успешно образувахте една подгрупа.
Петимата, включително и аз се спогледахме. Ако Чез, аз и Алиса донякъде се познавахме, то другите двама бяха съвършено непознати. Не знаехме нищичко за тях, те за нас — също. Огледахме се взаимно с оценяващи погледи и останахме, общо-взето, доволни. Двете момчета бяха средни на ръст, руси, по-големият беше слаб, а по-малкият — напротив, по-скоро възпълен. Щях да ги сметна за близнаци, ако не беше явната разлика във възрастта.
Чез начаса седна при тях и тримата заприказваха оживено. Предпочетох да седна при Алиса.
— При телепортите за теб разпитваше някакъв Майстор — започнах аз, за да завържа разговор.
— И какво от това? — лениво провлече вампирката, но по тревогата, която се мерна в очите й, разбрах, че изобщо не й е все едно.
— Нищо, казах, че не съм те виждал — със същия ленив тон й отвърнах аз.
— Ти наистина не си ме виждал — отсече Алиса.
— Моля ти се — изненадах се аз. — Ти притича покрай мен при телепортите.
— За какво говориш? — намръщи се Алиса.
— За това, че…
Неочаквано, тя ме прегърна и ме млясна по бузата.
— Благодаря ти, че не си ме издал.
Всичко стана толкова бързо, че не успях нищо да схвана. Алиса пак седеше с непроницаемо лице, а за нейната целувка ми напомняха само собствената ми памет и слисаните физиономии на останалите четирима.
— Няма защо — все още леко шокиран отговорих аз. — Ако има нещо, пак заповядайте. На вашите услуги съм. Но какво се случи все пак?
Много е странна, тази Алиса. Наистина ли не си спомня, че се видяхме при телепортите?
Тя само с поглед посочи към старшия ученик, който се беше настанил зад катедрата.
— Какво за него? — не разбрах аз.
Алиса започна да прави някакви неразбираеми жестове, но престана, като видя оглупялата ми физиономия.
— Майсторът ще чуе думите ми, нищо че не е в аудиторията, а ако е тук, забрави, че нещо можеш да скриеш от него.
— Значи, няма никакъв смисъл да сядам най-отзад? — огорчих се аз. — Тогава, по-добре да седна на първата банка.
Хвърлих поглед към Чез и другите двама, които седяха зад първата банка. Те веднага се бяха ориентирали. А аз ги бях взел за зеленчуци. Щом няма значение къде ще седнеш, по-добре е да седнеш под носа на учителя, за да види как се стремиш, с цялото си същество към познанието. Ако искаш да зададеш въпрос, най-отпред си е екстра, не е като да си в галерията!
— Ти как се оправи с телепортите? — смених темата с надеждата по-късно да се върна пак към нея.
Алиса показа вампирските си зъбки.
— Нормално. За три минути.
— За три?! — повторих аз. — Двамата с Чез изгубихме половин час. Ти си направо гений!
Алиса не издържа на възхитения ми поглед и без ентусиазъм си призна:
— Може да се каже, че късметът ми проработи. Третият телепорт ме закара на нужния етаж.
Наистина, късмет. Кога ли ще дойдат останалите? Едва ли късметът на Алиса ще споходи още някого, а и никой няма да се навие да обикаля телепортите и етажите като нас с Чез. Особено, ако принадлежи към някой от Високите домове и е препълнен с усещането за собствената си значимост.
— Алиса, предлагам ти да седнем зад първата банка — най сетне се реших аз, защото с крайчеца на окото си бях забелязал, че разговорът на братята и Чез изглежда особено интересен, та си мислех, че си струва и ние с Алиса да се присъединим.