Всички, освен нас петимата, седнаха обратно. Ние се спогледахме неуверено и поехме към изхода.
— Довиждане — в хор изрекохме, на излизане от аудиторията.
— Какво ще кажете, как ви се струва нашият първи преподавател? — попита Чез, веднага щом вратата се затвори след нас.
— Малко ми е странен — повдигна рамене по-младият блондин.
Алиса упорито се правеше, че не е с нас и че нищо не я засяга.
— Ти сигурно си имал работа с много младши преподаватели, щом правиш такива заключения — предположи по-големият, който може би имаше основание да бъде ироничен.
По-малкият брат премълча.
— Момчета, със сигурност няма да сбъркам, ако предположа, че на нас ни предстои дълго време да бъдем заедно — реших да уточня аз. — Затова предлагам, докато обядваме да се опитаме да се опознаем по-отблизо, да поговорим и изобщо…
— За какво да говорим? — усмихна се по-големият блондин.
— Още повече, с нея — не особено вежливо посочи с пръст към Алиса по-малкият.
Тя, на свой ред му показа кучешките си зъби.
— Хайде, хайде… Дами и господа! — намеси се Чез. — Няма да се караме. Налага се да живеем заедно.
Двамата братя, в един глас възкликнаха:
— Да живеем заедно с кръвопийците?! Що за симбиоза е това?!
— За тях кръвта, за нас — любовта — разхили се Чез. — Поне за някои от нас.
Той погледна изразително към мен.
Алиса се направи, че нищо не чува. Явно намираше, че е под достойнството й да отговаря на остроумията им.
— Между другото, бих искал да ви обърна внимание на следния факт — реши да смени темата Чез. — Ако за нас тук минават три месеца, а навън — само един ден, то представете си какво ще се случва извън прозорците на Академията! Излиза, че през първия месец и половина, навън ще грее слънце, а през втория месец и половина — луна. Много забавно, нали? Месец и половина ден, месец и половина — нощ…
Мълчахме, смилайки тази хипотеза.
— Сега разбирам защо в спалните ни пердетата са толкова тъмни — каза Невил. — За да не се травмира психиката ни.
През това време коридорът беше свършил и се озовахме пред площадката с телепортите.
— Между другото — изведнъж се досетих аз, — някой случайно да е запомнил как работят тези драконовски чудеса?
Столовата се оказа съвсем обичайна. Посрещна ни миризма на готвено, ученическа гълчава (или студентска, ако повече ви харесва) и тракане на посуда. Повечето маси вече бяха заети, защото ние пак закъсняхме, тъй като пак объркахме няколко телепорта. Затова нямахме избор къде да се паркираме и седнахме кой където намери. Не знам защо, но ни се наложи да седнем в средата на залата. На съседните маси се бяха разположили останалите членове на групата ни, които явно се бяха справили по-успешно с телепортите.
Тъкмо бяхме седнали и към нас дотърча някакъв младеж със съмнително весело изражение на лицето, и бодро попита:
— Какво ще обичате?
Тъкмо отворихме уста, за да попитаме какво е менюто за днес и Викерс-младши ни изпревари.
— Ще ви помоля за някаква супичка по ваш избор, само да е по-гъста. Второто нека да бъде някакво печено, месото пак по ваш избор, но да е с вкусна хрупкава коричка, а за трето — сладолед или пастичка.
Младежът изслуша цялата поръчка и някак, между другото подхвърли:
— Както знаете, Академията на Занаята е държавно учреждение и затова месото тук е забранено с указ на нашия господар, великия Император — младежът се опита да изобрази някакво подобие на благоговение, — а тестените неща са нездравословни за медитативните техники и затова първокурсниците нямат право да ядат тестено.
— Тогава, какво ще ядем? — с треперещ глас попита Наив.
Стори ми се, че устните му треперят и той ще се разплаче във всеки момент, но това май че се размина.
По-големият брат го потупа успокояващо по рамото, а Алиса го погледна съчувствено. Но сервитьорът реши да посипе със сол раната на лакомника.
— Как какво?! — плесна той с ръце. — Има толкова вкусни зеленила на този свят! И най-вече, полезни. Да вземем копривената чорба…
— Копривата пари — изумен възкликна Чез, който беше израснал с месните колбаси от магазина на баща си и познаваше вегетарианската кухня само от чуто-речено. — Категорично отказвам да насилвам по този начин организма си!
Викерс-младши закима енергично в знак на солидарност.
— Значи ли, че се отказвате от обяда? — зарадвано попита сервитьорчето.