Ентусиазиран, Чез можеше да се откаже не само от обяда си, но и от вечерята, при това за два месеца напред. Аз обаче успях да го сръгам в ребрата и да взема инициативата в ръцете си.
— Не, разбира се. Моля, донесете ни нещо по ваш избор.
Сервитьорът тъкмо се канеше да тръгне, когато Алиса го дръпна за ръкава така, че той едва се задържа на краката си. Очите му се оказаха на нивото на нейните и той плахо й се усмихна. На красавица като нея няма как да не се усмихнеш! Красавицата също му се усмихна с ослепителната си усмивка, тип „хищник—жертва“. От тази усмивка дори мен, който вече бях свикнал с нейната компания ме полазиха тръпки. Какво да кажа за горкото сервитьорче — То чак подскочи от изненада, опита се да изчезне, но хватката на девойката беше желязна!
— И внимавай — мило изрече Алиса. — Ако се окаже, че обядът не ме е заситил, ще се наложи някой да попълни пропуските в менюто ми.
Никой, най-малко сервитьорът, не се съмняваше кой е този, който ще запълни липсващото в менюто на Алиса в графата „десерт“.
— Разбира се, веднага — заекваше сервитьорът, отдалечавайки се с бясна скорост от нас на заден ход. С тази скорост успя да налети на един едър, мустакат здравеняк, който носеше голям поднос.
Грохотът беше такъв, че на практика заглуши ругатните на здравеняка. А когато данданията утихна, по-големият Викерс запуши с ръце ушите на по-малкия си брат.
— Няма нужда да слуша мръсотии — поясни Нивел, като видя сащисаните ни погледи.
Алиса за пореден път завъртя пръст около слепоочието си, като с това показваше… ясно какво.
Побързах да сменя темата.
— Алиса, ти сериозно ли искаш вегетарианска храна? — за малко се смутих, защото темата не беше от най-удачните. — Тоест, искам да кажа, нали ти… ти, наистина… нали…
— Пиеш кръв — любезно подсказа Чез.
— Да, да — аз хвърлих на Чез един изпепеляващ поглед. — Нали вие, вампирите се храните с жизнена енергия, а от морковите жизнена енергия — зеро.
— Млъкни, глупак такъв! — засъска Чез. — Само опитай да кажеш подобна ерес в присъствие на друиди и те ще наторят с теб любимите си бурени.
— Толкова ли са обидчиви? — зарадвах се аз от плавното подминаване на неудобната тема, която бях избрал.
— Не, в никакъв случай — Чез също завъртя пръст върху слепоочието си, копирайки жеста на вампирката. — Само са луди на тема „моркови“, моля да не бъда разбран погрешно.
Алиса се разсмя, аз също едва сдържах усмивката си. Викерс също се усмихна, но не свали ръце от ушите на брат си.
— Ти, с твоите мръсни шегички… — казах аз.
— Не е вярно, винаги преди употреба ги мия — не ми остана длъжен Чез.
Сервитьорът прекъсна нашата престрелка, подозрително съсредоточено и внимателно поставяйки на масата различни блюда със странно съдържание, предимно зелени на цвят. И което беше по-странно, сервитьорът не беше същият.
Чез с подозрение помириса чинията си.
— Не е ли отровно?
— Не би трябвало — предположих аз. — Те сигурно знаят, че не е толкова лесно да бъде отровен вампир, а Алиса ще отмъсти, ако с нас се случи нещо, нали така?
— Разбира се — съгласи се вампирката, а сервитьорът изчезна, сякаш буря го беше издухала, само се чу звънтенето на чиниите, които той набързо метна на масата. — Тук всички са някакви много нервни, не намирате ли?
Чу се страховит грохот — нашият келнер, който бягаше от масата ни се блъсна със страшна сила в предишния мустакат здравеняк, който тъкмо бе престанал да ругае и беше събрал от земята съборените съдове. На втората жертва на Алиса й провървя по-малко, отколкото на първата. Ако на първия сервитьор му се размина с лек уплах и синка под окото, то на този му предстоеше поне двучасов терапевтичен сеанс в местната травматология, ако мустакатият го догонеше.
Покрай нас притича сервитьорчето, а след него едрият мъж размахваше огромна салфетка.
— Интересно, дали ще го догони? — запита Нивел и свали ръце от ушите на брат си, веднага щом двамата се скриха зад ъгъла.
— Надявам се, че няма — поклати глава Чез. — Ще е жалко за момчето…
Сега цялото внимание на моя приятел беше съсредоточено върху чинията с тъмнозелената гъста маса, която явно имаше претенцията да носи гордото име „супа“.
— Тук със сигурност ще опъна копитата — обобщи накрая Чез.
Погледнах тъжно в своята чиния и мислено се съгласих с него. Никога не бях си помислял, че животът в Академията ще бъде толкова тежък!
От унилите ми мисли ме отвлече Викерс-младши, който започна да хрупа точно до ухото ми някакъв продукт на прогресивното земеделие. Този не го заплашваше глад — юнакът ядеше всичко, без да му мигне окото.