За мое изумление, Алиса също хрупаше с голям апетит нещо зелено и кръгло. На моя въпросителен поглед тя отвърна рязко:
— Наистина ли се интересуваш от устройството на моя организъм? Ако искаш да знаеш, аз се храня като всички нормални хора. Може би ще попиташ за някои други особености на моята физиология?
Слава богу, съвсем навреме изпреварих порива на Чез да обясни набързо какви особености на нейната физиология ме интересуват. Един лакът в ребрата на нахалника му попречи да развали отношенията ми с вампирката… ако такива съществуваха и ако изобщо можеше да има нещо между вампирка и наследник на Висок дом.
— Извинявай — смутено проговорих аз, скришом показвайки юмрук на Чез.
Алиса само изсумтя презрително на извинението ми, а Чез се направи, че не е разбрал заканата ми.
— Вие сигурно имате градини покрай замъците си. С витаминозни зеленчуци — подхвърли Чез на Алиса, като въртеше в ръце нещо като плод или зеленчук… знам ли… — Ти май много разбираш от тези неща.
— Не, човече, не уцели — обади се Невил. — Замъци имат старшите кланове. — Кланът Ноос не живее в замък.
— А къде живее? — учудено попита Чез.
— Нямам представа — отговори Невил. — Попитай приятелката си.
— Тя не е точно моя приятелка — разсмя се Чез и лукаво погледна към Алиса, която не му обръщаше ни най-малко внимание. — По-скоро е приятелка на Зак.
От моя пореден удар с лакът нахалникът се измъкна леко и невъзмутимо захапа някакъв корен.
Всъщност, той беше прав — Алиса съвсем уверено избираше плодовете и със сигурност знаеше кой какъв вкус има. Колкото до мен — аз хабер си нямах от тези зеленила (в действителност, имаше и плодове с друг цвят, но ние наричахме цялото вегетарианство „зеленило“) и нямах представа какви са на вкус. Така например, мислейки, че това, което държа в ръка, е домат, взех, че го посолих. Напразно, както се оказа. По-късно Алиса проведе за нас един малък увод в биологията и аз научих, че този сладък червен плод се казва ябълка. Отгледали са го съвсем наскоро, само преди няколко месеца в лабораториите на Академията. Откъде Алиса знаеше това и за какво можеше да й послужи това знание, за нас си остана загадка.
И изобщо, у нас предизвика известен шок самият факт, че вампирка (!)… ни учи на здравословно вегетарианско хранене.
На нашите въпроси Алиса не отговаряше, а само мънкаше неопределено, свиваше рамене, но нищо не казваше. Точно като някаква партизанка.
— Да — проговори Чез с пълна уста. — А разправят, че нашият Император губел властта си. Едва ли, като гледам, дори вампирите е успял да подложи на драконовската си вегетарианска диета.
— Какво пречи, диетата си е много вкусна даже — отбеляза Викерс-младши, който отдавна беше приключил със своята порция и плавно беше преминал на моята.
— Искаш да кажеш, че си съгласен никога вече да не ядеш месо? — попита по-големият брат.
Лицето на Викерс-младши изразяваше мъчителен размисъл.
— Съвсем никога ли? — попита най-накрая Наив.
— Ъхъ — изръмжа Чез, без да се откъсва от нещо жълто и сочно.
— Не-е-е… — проточи господин Любител на вкусното хапване. — Може ли без пържолка, без кълчица, без саламче?…
— Кюфтенца, шишченца, шницелче… — мечтателно подхвана Чез.
— Вкусни супички, печено, баничка… — Викерс-младши с ненавист изгледа ябълката, която държеше в ръката си. — Искам да си ходя…
Алиса не можа да се сдържи и прихна в шепата си, а след нея и ние се разхилихме. Само Наив, кой знае защо, не се смееше и искрено страдаше…
Изведнъж вниманието ни привлече нова разправия. Две момчета от съседната маса скочиха и започнаха да се обясняват на висок тон.
— Твоята „огнена птица“ въобще не може да се мери с моята „пеперуда“!
— Твоята „пеперуда“ не може и да застане до моята „птица“!
— Че защо й е да застава, щом е създадена да лети.
— Я си гледай работата!
— Ти си гледай работата!
— Утре сутринта ще се разбере кой колко струва.
— Значи, дуел?
— Да, дуел!
— На разсъмване?
— Точно така! Обичам да побеждавам преди закуска.
Докато течеше този диалог, в столовата цареше мъртва тишина.
Не можехме да повярваме на късмета си! Само на втория ден на нашето обучение щяхме да наблюдаваме истински дуел!
— Чу ли! — шепнешком попита Чез. — Щастието май ни се усмихна.
— О, да! — огледах аз подозрително притихналите ученици от големите класове. Новобранците мълчаха и попиваха всяка изречена дума, но защо мълчаха големите?
— Ти май не вярваш — махна с ръка Чез. — Значи, утре отиваме… Всъщност, къде ще е дуелът?…
— Къде наистина? — обади се Викерс-младши. — За нищо на света не бих пропуснал такова зрелище! Искам да видя тези тайнствени птици и насекоми!