— Ще се опитаме да разберем. — Чез се надигна и се огледа. — Вие се нахранете, а аз ще отида на разузнаване.
Ние изпратихме с озадачени погледи Чез, след което погледнахме надолу, към празните си чинии.
Викерс-младши ръгна с лакът брат си и попита:
— Този какво искаше да каже? Храната свърши.
— Така си приказва — махна с ръка Невил.
— Аха… така си приказва…
С Алиса се спогледахме и едва сдържахме усмивките си. Наивността на Викерс-младши беше безгранична.
Близо половин час чакахме Чез. През това време аз се опитвах да завържа разговор с Алиса, но нещо не се получаваше. Или ми пречеше присъствието на другите, или аз нещо не се справях. По-вероятно да бе второто. Как например би могъл да ми пречи Викерс-младши, който непрекъснато нещо ме питаше или ме прекъсваше, или по-големият му брат, който по всякакъв начин (имам предвид тънките му намеци от сорта „убий кръвопиеца“ или „кучешките зъби плачат за клещи“) искаше да покаже на вампирката колко силно я презира.
Чез се върна и ни завари да седим в пълна тишина, в отвратително настроение. Алиса демонстративно не поглеждаше към Викерс-старши, той пък не поглеждаше към нея, а аз седях между двамата. Колкото до Наив, той пазеше мрачното си изражение от солидарност с брат си.
— Защо ми се струва, че когато излязох, нещата не изглеждаха толкова безнадеждни? — отбеляза Чез и седна на мястото си.
Пълно мълчание.
— Нима не искате да знаете какво съм разузнал? — лукаво попита той.
— Разбира се, че искаме — не се удържах аз, — особено, като се има предвид, че те чакаме вече половин час, а смяната ни ще свърши всеки момент.
Реално, освен нас петимата, в столовата нямаше никого. Келнерите отдавна да ни бяха изгонили, ако не беше смразяващият поглед на Алиса, който унищожаваше в зародиш всяко тяхно намерение. Определено никой не искаше да си има работа с нея.
— Дуелите на големите се провеждат в Залата на Средната сила, тя заема целия десети етаж. Тези двамата ще се дуелират преди закуска, тоест, около осем часа сутринта — заразказва Чез. — Днес няма да имаме повече занятия, оставят ни да се адаптираме, така че останалото време можем да си го прекараме в абсолютно бездействие. Бих ви предложил да се посветим на изучаването на униформата, защото е твърде специфична.
— Това е добра идея — в един глас се съгласиха братята Викерс.
Алиса поклати отрицателно глава.
— Защо така? — заинтересува се Чез и лукаво се подсмихна. — Стесняваш ли се? Нали сме си свои хора, нещо като семейство…
— Не си виждал моето семейство — усмихна се вампирката. — Не, аз имам дневен режим. Спя следобед.
— Да те изпратя ли? — поинтересувах се аз.
Вампирката ме измери с леден поглед.
— Само опитай!
Алиса стана и тръгна към изхода на столовата, а аз останах, замислен над нейния отговор. Или не би имала нищо против това, или иска да ме предупреди да не изкушавам съдбата…
— Защо не, върви, изпрати я — подхвърли Наив, с което учуди не само мен, но и самия себе си.
Скочих от мястото си и хукнах да догоня Алиса.
Най-интересното е, че не успях да я догоня. Дотичах до телепортите, но Алиса я нямаше там. По всичко личеше, че искаше да ми избяга. Чак такава лепка ли съм, та да трябва да бягат от мен? И през ум не ми е минавало!
По всичко личеше, че предстоеше да прекарам остатъка от деня си в художествено връзване на сиджимките на новата ми дреха. А ни плашеха, че било робство, денонощно зубрене… И накрая, какво? Пълна измама. Нищо не правим, даже няма нищо интересно за разглеждане в тази Академия.
От апатията, която бавно, но сигурно ме завладяваше, ме спаси изникналият сякаш от нищото Ромиус. Не беше съвсем от нищото, а по-скоро от един от телепортите… но нали на мен ми е първи ден в Академията и още не съм свикнал с техните магически фокуси… от изненада подскочих някъде към пет метра нагоре.
— Май не се радваш да видиш чичо си? — озадачен попита Ромиус и внимателно ме погледна. — Как мина първият ти ден в Академията?
— Странно — признах си честно аз. — Представях си го някак…
— Другояче — довърши Ромиус.
— Точно, другояче. Къде е знаменитата ви магия? Представях си, че по коридорите на Академията се лети, че храната сама се сервира по масите, че дуелите са на всяка крачка и по всякакъв повод!
Майсторът уморено махна с ръка.
— Това тепърва ти предстои. И на дуели ще се нагледаш, чак ще ти писне. Ела да отидем в кабинета ми, трябва сериозно да си поговорим.
Да си поговорим сериозно… Миналия път, когато разговаряхме сериозно, аз имах удоволствието да разбера, че с малко повече късмет, съм могъл да стана Император. Какво ли ще е този път?