Както се оказа, винаги можеше да е по-лошо. В кабинета на Ромиус имаше вампир.
Действие 9
— Буенос тардес, амигос! — възкликна вампирът и ловко стана от стола си.
На пръв поглед, той изглеждаше на не повече от двайсет—двайсет и три години. Но ако човек се загледаше в зачервените му очи на потомствен вампир (всеки знае, че само на потомствените вампири очите са червени), щеше непременно да забележи, че оттам наднича вечността.
Погледнах озадачен към Ромиус, в очакване да ми преведе казаното от посетителя на нормален език, но на него ролята на преводач явно не му допадаше.
— Моля те, говори на човешки език — уморено помоли Ромиус, но вампирът само махна с ръка, сякаш прогонваше някаква досадна муха.
— Стига скърца, братче, всичко ще бъде окей. Малкият ще схване всичко — каза той с някакъв странен акцент, разтягайки гласните.
Честно да си призная, от цялата му реч разбрах само предлозите, при това не всички.
— Чудничко — кимна Ромиус. — Ти само следи връзките и всичко ще е супер! Ако не, мисли му!
Вампирът застина от изумление, явно не очакваше да чуе това, което чу.
— Върхът си, братко! Изненада ме, признавам си — вампирът се усмихна, показвайки вампирските си зъби.
— Запознай се, Зак — погледна ме Ромиус. — Този лингвист любител се казва Велхеор.
Не може да бъде! Представител на един от най-кръвожадните вампирски кланове се намира на територията на Академията! И след това имат очи да разправят, че вампирите нямали място в Академията и да сочат с пръст горката Алиса.
Сигурно мислите ми са се изписали върху лицето ми (или вампирът ги е прочел), защото изведнъж се разсмя с пълно гърло.
— Между впрочем, вече половин година живея и работя тук — реши да ме довърши вампирът. — И не съм лингвист любител, аз съм професионалист!
Не знам кое звучи по-странно — дали вампир, който живее в Академията, или вампир, който работи тук? Или вампир лингвист? Във всеки случай, на мен не ми беше много ясно защо бях доведен в тази стая.
— Да — намръщи се Ромиус. — Той тук е нещо като външен специалист… в това число и по проблеми като твоя.
— Проблем ли имам? — реших да уточня.
— Ако нямаш, веднага ще ти образуваме! — зарадва се вампирът.
Без да искам, направих крачка към вратата. Всеки, който си е имал вземане-даване с вампири, би ме разбрал. Такива приказки не се приказват току-така. Никога не знаеш какво може да им дойде наум.
— Засрами се, Велхеор — укорително изрече Ромиус. — Вече остаря, караш трийсет, а все те избива на глупости да плашиш децата!
Подозирах, че не става въпрос за годините. При вампирите възрастта се измерва с векове. То за толкова време не само ще мръднеш, ами… Така се обясняваха някои странности на поведението им.
— Какво толкова?! — направи смирена гримаса този… Велхеор. — Ти знаеш, че съм безобиден като…
Вампирът повъртя длан във въздуха, облещи очи, изпухтя, но така и не успя да намери подходящо сравнение.
— Безобиден съм, това е.
— Ъхъ — съгласи се Ромиус. — И престани да се правиш на ръб.
— Ти ме разби! — възкликна вампирът. — Откога владееш така жаргона?
Майсторът тайнствено премълча.
— Хубаво. Сега кажи защо домъкна в нашата бърлога този младеж, преди да съм изял някого от любопитство — и Велхеор ме погледна с ъгъла на окото си.
Така и не усетих кога опрях гръб във вратата.
— Този младеж, между другото, съчинява много интересни песнички. Искаш ли да чуеш?
— Да ти приличам на меломан? — не разбра вампирът.
Впрочем, аз също не разбрах какво общо имат моите песнички.
— Ами да, приличаш, даже много приличаш — радостно закима Ромиус. — Много добре си спомням как нощем пееше и свиреше на китара.
— Подслушвал си ме значи — намръщи се вампирът.
— Не съм те подслушвал, а съм те слушал — поправи го Ромиус. — Затова съм довел момчето тук. Ето — майсторът измъкна от джоба си моята „музикалка“. — Послушай песните и ми кажи мнението си.
Вампирът замря за секунда с „музикалката“ ми в ръка, после кимна на някакви свои мисли и постави един от дисковете. В кабинета се разля бавна музика и моят висок глас (добре поставен от най-именитите педагози благодарение на леля ми) запя:
— Познах тази мелодия от седмата нота — развика се вампирът така, че изплаши и мен, и Ромиус. — Хубаво пее момчето, но е далече от Кипелов.
— Този Кипелов какъв е, някакъв оперен певец ли? — поинтересувах се аз, едва скривайки обидата в гласа си.
— Аха — разхили се вампирът. — Оперен.
— Какви ги приказва? — неуверено попитах аз Ромиус.
— Не му обръщай внимание, от известно време така се държи, но можеш да ми повярваш, сега е просто ангел в сравнение с това, което беше преди.
— Точно така — важно потвърди вампирът и престана да се смее. — А ти — той посочи невъзпитано с пръст към мен, — къде я намери тази песен? Мисля, че още не са я пуснали по музикалните магазини.
Вампирът пак започна да се смее.
— Тази песен е моя — някак неуверено казах аз.
— Плагиатор! — изскърца със зъби Велхеор. — Кого баламосваш?
Значи, той не ми вярва… макар че аз почти не разбрах значението на глагола „баламосвам“, по-точно, изобщо не го разбрах.
— Зак, това е много важно. Кажи ми, откъде имаш думите на тази песен — попита ме Ромиус.
— И музиката — добави вампирът.
Щом е толкова важно, ще трябва да им кажа истината. Не ми остава нищо друго.
— Значи… — започнах аз. — Много често сънувам сънища… за разни странни градове… и хора… понякога чувам и песни и ако на сутринта не съм ги забравил, ги записвам. Това лошо ли е?
— Напротив — поклати глава Ромиус. — Добре е, че ги записваш. Те представляват…
Велхеор засъска като кипящ чайник.
— Сега издай на това пале всичките ни тайни!
— Колко гръмко звучи, тайни — каза Ромиус. — Всъщност, както желаеш. Щом искаш да си играеш на криеница, моля.
Ще се направя, че не съм се обидил. Честна дума.
— Точно така, както аз искам — закима вампирът. — Ти го чуй какво ще ти каже, а аз ще послушам малко музика, че нещо ме налегна носталгия.
Вампирът включи „музикалката“, сложи слушалките и се отпусна в едно кресло.
— Тези сънища, с каква периодичност ги сънуваш? — започна да ме разпитва Ромиус. — В тях ти страничен наблюдател ли си или участваш в събитията?
Хубав въпрос. Де да помнех… Все пак, това са сънища, а не театрални представления на площада. Всичко се смесва, променя се…
— Сънувам горе-долу веднъж в седмицата. Не си правя график, понякога се случва да сънувам и три пъти на седмица, а понякога не сънувам и веднъж в месеца. А дали участвам… По-скоро не, само наблюдавам… Има ли някакво значение, нали са само сънища?
— Така е — замислено проговори Ромиус. — Как обаче в сънищата ти се появяват песни, които… някой вече е написал?…
— Не, не мисля… — неуверено се опитах да възразя. — Ако в града се беше появила отнякъде такава музика, а хубавата музика непременно се появява в нашия град, аз щях да знам, както и всички останали фенове.
— Хубавата музика на нашия свят — подчерта думичката „нашия“ Ромиус.
— Да не би да искате да кажете… — започнах аз.
— Нищо не искам да кажа — тросна се той, след което, малко по-меко, продължи. — Прощавай, но това е чужда тайна.
Кимнах с разбиране. Тайната е нещо свещено. Ами тайната на вампира? Свещената тайна на вампира… Защо не? Звучи добре.
— Свободен съ-ъ-ъм! — изведнъж зарева с добре поставен глас Велхеор.
Честно казано, би било срамота, ако за толкова векове живот не си поставил гласа си.
— Усещам, че за дълго време от него полза няма да има — поклати глава Ромиус, като не сваляше поглед от вампира. — Тъй че сега ще те помоля за нещо много важно.
— Разбира се, чичо. Целият съм в слух.
— Спомни си всички подробности от твоите сънища и ги запиши. Ще можеш ли?
— Да, разбира се — помръднах рамене. — И кога трябва да ти представя отчета си?
Ромиус се усмихна.
— Не гледай на това като на задължение, а като на молба… но ми напиши отчета, колкото можеш по-бързо.
— Слушам! — отрапортувах аз.
— Свободен — махна с ръка Ромиус. — А между другото, честит първи ден в Академията.