— Този Кипелов какъв е, някакъв оперен певец ли? — поинтересувах се аз, едва скривайки обидата в гласа си.
— Аха — разхили се вампирът. — Оперен.
— Какви ги приказва? — неуверено попитах аз Ромиус.
— Не му обръщай внимание, от известно време така се държи, но можеш да ми повярваш, сега е просто ангел в сравнение с това, което беше преди.
— Точно така — важно потвърди вампирът и престана да се смее. — А ти — той посочи невъзпитано с пръст към мен, — къде я намери тази песен? Мисля, че още не са я пуснали по музикалните магазини.
Вампирът пак започна да се смее.
— Тази песен е моя — някак неуверено казах аз.
— Плагиатор! — изскърца със зъби Велхеор. — Кого баламосваш?
Значи, той не ми вярва… макар че аз почти не разбрах значението на глагола „баламосвам“, по-точно, изобщо не го разбрах.
— Зак, това е много важно. Кажи ми, откъде имаш думите на тази песен — попита ме Ромиус.
— И музиката — добави вампирът.
Щом е толкова важно, ще трябва да им кажа истината. Не ми остава нищо друго.
— Значи… — започнах аз. — Много често сънувам сънища… за разни странни градове… и хора… понякога чувам и песни и ако на сутринта не съм ги забравил, ги записвам. Това лошо ли е?
— Напротив — поклати глава Ромиус. — Добре е, че ги записваш. Те представляват…
Велхеор засъска като кипящ чайник.
— Сега издай на това пале всичките ни тайни!
— Колко гръмко звучи, тайни — каза Ромиус. — Всъщност, както желаеш. Щом искаш да си играеш на криеница, моля.
Ще се направя, че не съм се обидил. Честна дума.
— Точно така, както аз искам — закима вампирът. — Ти го чуй какво ще ти каже, а аз ще послушам малко музика, че нещо ме налегна носталгия.
Вампирът включи „музикалката“, сложи слушалките и се отпусна в едно кресло.
— Тези сънища, с каква периодичност ги сънуваш? — започна да ме разпитва Ромиус. — В тях ти страничен наблюдател ли си или участваш в събитията?
Хубав въпрос. Де да помнех… Все пак, това са сънища, а не театрални представления на площада. Всичко се смесва, променя се…
— Сънувам горе-долу веднъж в седмицата. Не си правя график, понякога се случва да сънувам и три пъти на седмица, а понякога не сънувам и веднъж в месеца. А дали участвам… По-скоро не, само наблюдавам… Има ли някакво значение, нали са само сънища?
— Така е — замислено проговори Ромиус. — Как обаче в сънищата ти се появяват песни, които… някой вече е написал?…
— Не, не мисля… — неуверено се опитах да възразя. — Ако в града се беше появила отнякъде такава музика, а хубавата музика непременно се появява в нашия град, аз щях да знам, както и всички останали фенове.
— Хубавата музика на нашия свят — подчерта думичката „нашия“ Ромиус.
— Да не би да искате да кажете… — започнах аз.
— Нищо не искам да кажа — тросна се той, след което, малко по-меко, продължи. — Прощавай, но това е чужда тайна.
Кимнах с разбиране. Тайната е нещо свещено. Ами тайната на вампира? Свещената тайна на вампира… Защо не? Звучи добре.
— Свободен съ-ъ-ъм! — изведнъж зарева с добре поставен глас Велхеор.
Честно казано, би било срамота, ако за толкова векове живот не си поставил гласа си.
— Усещам, че за дълго време от него полза няма да има — поклати глава Ромиус, като не сваляше поглед от вампира. — Тъй че сега ще те помоля за нещо много важно.
— Разбира се, чичо. Целият съм в слух.
— Спомни си всички подробности от твоите сънища и ги запиши. Ще можеш ли?
— Да, разбира се — помръднах рамене. — И кога трябва да ти представя отчета си?
Ромиус се усмихна.
— Не гледай на това като на задължение, а като на молба… но ми напиши отчета, колкото можеш по-бързо.
— Слушам! — отрапортувах аз.
— Свободен — махна с ръка Ромиус. — А между другото, честит първи ден в Академията.
Системата от телепорти категорично отказваше да ми се подчинява. Бях готов да се закълна, че съм я овладял, но се оказа, че не е така. Половинчасовата разходка по етажите на Академията така и не ме доведе до моята стая, но затова пък съвсем случайно попаднах там, където живееше по-добрата половина от учениците в Академията. Как се беше изразил Кейтен? „Всички сме зрели хора“… И няма никакви забрани?… Никога нямаше да се досетя, че на този етаж живеят момичета, защото никъде не се виждаше и следа от представителките на нежния пол. Затова пък беше пълно с индивиди от мъжки пол. Посетители? Или поклонници?…
Щом така и така съм тук, нямаше да е лошо да разузная къде се е настанила Алиса. Нали сме в една група? Всичко можеше да се случи, а аз дори не знаех къде живее… нали така?
Коридорът се разклоняваше в четири посоки, но да обикалям из целия етаж не ме вдъхновяваше и затова реших да попитам някого къде е стаята на Алиса… макар че едва ли някой знаеше.