— Извинете, да знаете къде живее Алиса? — наивно попитах аз първия срещнат ученик, който, подпрян на стената, изглежда чакаше някого.
— Кой? — учудено ме погледна момчето. — Ти да не би да си мислиш, че познавам тук всички по име?
— Момичето вампир — поясних аз.
— А-а, тази ли? — момчето се поусмихна. — По коридора направо и последната врата вляво.
Може ли някой да ми каже какво толкова смешно има, че тоя се хили такъв?!
В края на коридора имаше нещо като стълпотворение. Странно, защото си мислех, че вампирите не са особено популярни.
Вниманието на публиката беше привлякъл някакъв субект, който от по-близко разстояние се оказа сервитьорът от столовата, същият, който си беше позволил така неуместно да се шегува с нас.
— В момента, в който тя излезе през вратата…
Какво е щяло да се случи в момента, когато тя е излязла през вратата, така и не успях да чуя, но затова пък го усетих съвсем скоро на собствен гръб.
Когато се приближих, цялата тълпа се направи, че е тук съвсем случайно, а най-успешно го изигра сервитьорът, който просто се гмурна в тълпата и изчезна.
Почуках на вратата, надявайки се, че момъкът при телепортите не си е направил някаква шега и не ме е изпратил неизвестно къде. Интересно, какво ще се случи, когато тя излезе през вратата?
Вратата се отвори и оттам неуверено надникна вампирката.
— А, ти ли си?…
В следващия момент се случиха две неща. Първо — стана ми горещо… на определени места, и второ — Алиса отвори широко вратата. Доколкото успях да се ориентирам, досега се беше занимавала с устройството на нашата нова униформа. Може да се каже, че до този момент успехът й беше доста съмнителен, тъй като на места се виждаха някои непокрити части на тялото й… доста интересни при това, ако мога така да се изразя.
— Ти гориш!
Ами… как да не пламнеш при вида на такова зрелище?! Даже ми стана още по-горещо.
Посегнах да поотпусна яката си и… се опарих.
— Горя! — жално изписуках, след като бях разбрал причината за тази странна жега.
Наистина горях! И по-точно, не аз, а новото ми костюмче. При това, цялото.
— Горя! — повторих, този път доста по-силно.
Алиса ме хвана за ръката и ме вмъкна в стаята си. Докато се опитвах да разбера какво точно ми се случва, Алиса се втурна в банята. Само след секунда бях облян от главата до петите с кофа вода, която се взе незнайно откъде. В моята стая такава кофа със сигурност нямаше… Боже, за какви глупости мисля?… Та аз току-що горях! Ох! Пак пълни глупости! Пред мен стоеше такова красиво и почти голо момиче!!!
Докато девойката търчеше към банята и обратно, дрехата й, която и без това се държеше на честна дума, кажи-речи се беше разпаднала по шевовете.
— Олеле! — възкликна Алиса и се шмугна в банята, като едва придържаше с ръка остатъците от това, което доскоро се наричаше с гордата дума „ливрея“.
Сега ми стана ясно какво разправяше на тълпата онзи негодник сервитьорът. Само да ми падне!
Алиса изскочи от банята, вече облечена.
Да се чудиш как успя да се оправи за нула време с всички тези връзки и закопчалки. Ливреята й стоеше също така прекрасно, както и пълното й отсъствие…
Горе-долу същите мисли се четяха на лицето на вампирката, е, без последната част, разбира се.
— Сега как ще разбера как съм облякла всичко това? — взе да се вайка Алиса. — Жалко за цялото време, което загубих! А ти стоиш навън, пред вратата и изгаряш от страст!…
— Не беше от страст — опитах се да споря аз.
— Не беше от страст — подигравателно повтори Алиса. — Сякаш не видях изражението ти.
— Според теб, как изражението на лицето ми се връзва със запалената ми дреха?! — от яд почти крещях.
— Знам ли? — вдигна рамене Алиса. — На всичкото отгоре, сега трябва да бърша пода.
Егати нахалката! Може да се каже, че съм я спасил от неминуема… е, може да не е смърт, но отмъщение — със сигурност! Неблагодарница! Само дето не изгорях! Това шега ли е?… Или просто нервничи? Горката, може да се е притеснила за мен…
— И аз мога да избърша… — плахо предложих.
— А кой ще ми възстанови нервите?!
Аха. Сякаш моите някой ще ги възстанови. Кой от нас двамата горя, питам аз! Аз или тя?! Може ли толкова да няма грам такт?!
— Да не мислиш, че съм дошъл специално да изгоря пред вратата ти?! — вече дори не се опитвах да скрия раздразнението си. — Между другото, ако в този капан не бях попаднал аз, можеше да попаднеш ти.
— Да ти приличам на глупачка?! — не ми остана длъжна вампирката. — Да не би да си мислиш, че не знаех, че пред вратата ми са се събрали тези малоумници? Или си мислиш, че един потомствен вампир може да бъде изигран така лесно с едно най-просто огнено заклинание?!