И като я подкара… Също като генерал преди битка!
— Трябва да направим рекогносцировка — реших да добавя и аз една сложна дума.
Алиса ме погледна с още повече уважение.
— Браво! Ти ще се захванеш с това.
Нямам нищо против, само че да ме убиеш, не бих могъл да кажа какво означава тази дума.
— Сега обаче дай да те поострижа, защото много миришеш на пърлено.
Въздъхнах сърцераздирателно и зачаках Алиса, която отиде за ножици, а после геройски понесох издевателствата над прическата си.
— Така е по-добре — каза тя, когато всичко свърши. — Вече приличаш на човек.
— Слушай, отдавна ми се иска да те питам — престраших се аз. — Ти защо ме целуна там, на приема?
— Защо, не ти ли хареса? — учуди се Алиса.
Що за нелеп въпрос?!
— Не става дума за това, просто ми е интересно за какво ти беше тази показна целувка.
Също така ми беше интересно да знам за кого беше предназначено представлението. Не беше за леля ми Елиза. А и откъде вампирката би могла да познава леля ми? Това, което каза по повод на сватбата, беше по-скоро защитна реакция.
— Просто трябваше да накарам някого да схване нещо — с нежелание произнесе Алиса.
— Може ли малко по-подробно? — не се отказвах аз.
— По-подробно — в този момент в залата се появиха няколко души, мои роднини — поясни тя.
Това обяснява всичко — Алиса се скрива от роднините си в моята стая, те я намират на приема и тя, целувайки ме, им дава някакъв знак. Как ви се струва? Не, това не може да бъде! Няма как вампир да остане незабелязан в „Златния полумесец“. Появяването на Алиса можеше да пропусне само някой сляп или глух, а ако на приема бяха дошли и роднините й, тогава щеше да стане такъв скандал, че щеше да има гръмотевици и мълнии в прекия и в преносния смисъл.
— Не забелязах там да има твои роднини — някак между другото отбелязах аз.
— Никой не ги забеляза — вдигна рамене Алиса. — Ако един вампир реши, дори и Майстор да мине покрай него, няма да го забележи.
— Къде бяха седнали? — попитах аз, стараейки се да скрия сарказъма си. — На съседна маса, до Майсторите ли?
— Бяха близо до нас — усмихна се вампирката. — Съвсем близо…
Озадачен, преметнах през ума си всички, които седяха в съседство, но сред тях вампири нямаше.
— Нищо подобно не съм забелязал.
— А нагоре поглеждал ли си?
Нагоре ли? Защо да поглеждам нагоре? Там е таванът… аха! На тавана имаше някакви сенки. Хитро! Вампирите могат да ходят по тавана, а да не те забележат на такова място е много лесно, и без това никой не гледа нагоре.
— Ясно — промърморих аз. — И какво не поделихте с твоите роднини?
Изглежда обаче че за днес Алиса беше приключила с откровенията си.
— Нека отложим този разговор — каза тя и се прозина демонстративно. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз трябва да поспя.
— Както кажеш — отговорих послушно, ясно съзнавайки, че ако продължа да я разпитвам, рискувам да влоша отношението й към мен. — Нали не възразяваш да се измия преди да си тръгна?
Станах и се запътих към банята.
— Не! — Алиса застана на пътя ми. — Много съм уморена и искам да спя, тъй че ще те помоля да се измиеш у вас, става ли?
— Добре — съгласих се аз. — Както кажеш.
— Значи, до утре, преди закуска? — уточни Алиса, изпращайки ме до вратата.
— Да, ние ще дойдем да те вземем — отвърнах на вече затръшнатата врата.
Действие 10
Тази нощ (макар че за каква нощ може да става дума, когато слънцето е увиснало пред прозореца ти и няма никакво намерение да залязва) сънувах едни странни плешиви хора, които седяха на пода на някакъв храм. Очите им бяха затворени, а те припяваха някаква мелодия. Какво ли ще рече това?
Това беше първият дуел в моя живот. По-точно, това беше първият дуел, на който присъствах. И тъй като в него участваха ученици от трети курс, той обещаваше да бъде интересен.
Точно в дванайсет, както беше уговорено, нашата групичка се събра в залата за тренировки. Всъщност, освен нас, тук беше и целият ни курс. Не съм ги броил, но съм сигурен, че никой от новите ученици не би пропуснал това знаменателно събитие. Има си хас, нали беше първият дуел в живота ни! До сега само бяхме чували (благодарение на ентусиасти като Чез) единични слухове за магически двубои, но дори само тези слухове бяха достатъчни да заинтригуват и най-отявлените скептици.
— Вече мина половин час, защо не започват — капризно проточи единият блондин.
Моето мнение е, че неговото недоволство беше съвсем основателно.
— Няма как — отвърна по-големият брат. — Не виждаш ли, че участниците ги няма?
— Наистина. Тук има нещо много съмнително — отбелязах аз и се обърнах към Чез. — Чез, как мислиш, — това редовно ли се случва или ние сме такива късметлии?