Тълпата бавно тръгна да се разотива, а тези, които се досетиха за пропуснатата закуска, си плюха на петите. Докато чакахме дуела, никой не се досещаше за закуската, защото беше съвсем ясно, че заради такова събитие човек може да постои гладен. Но когато се разбра, че дуел няма да има, у много от нас се събуди здравият разум, а заедно с него и гладът. Но вече беше късно… Мисля си, че шегаджиите са дошли в Залата на Средната сила веднага след приключването на закуската и затова вече нямаше закъде да бързаме.
Всъщност, ние не бързахме. Затова излязохме последни, даже след глупаво ухилените майтапчии.
— Може да се каже, че бяхме посветени — тъжно се усмихна Чез. — Сигурно си правят такива шегички с всички новаци.
— Разбира се, че с всички — без да се обръща изрече единият от веселяците. — Само че за посвещението бъркате, това изключително събитие тепърва ви предстои.
Нашата петорка изпадна в шок, а тези гадове изчезнаха в неизвестна посока.
Всички, без да се наговаряме, се вторачихме в Чез, за да чуем от него някакво обяснение.
— Този какво искаше да каже? — опитах се да взема инициативата в свои ръце.
— Нямам представа — Чез разпери ръце. — Какво искаш от мен?! Да не съм бюро „Справки“?
— Много жалко — въздъхна Викерс-младши и много сериозно се загледа в краката си.
Докато наблюдавах тази сценка, не издържах и се разсмях. Заедно с мен се засмяха Чез и Алиса, дори Викерс-старши си позволи една лека усмивка. Само Наив мигаше на парцали и се дивеше на нашата несериозност.
По програма, след закуска ни чакаха лекции по медитация. И май никой не възнамеряваше да ни чака още дълго.
— Да вървим на лекции, закуската и без това пропадна.
Викерс-младши ужасено ме изгледа.
— Не е ли по-добре да отидем и да се оплачем, задето така подло ни излъгаха? — той подсмръкна. — Може да ни дадат нещо за ядене. Поне по един морков…
— Ще минеш и без морков — безапелационно изрече Чез. — Да се медитира на гладно е по-полезно. Повярвай ми.
Тук трябва да отбележа, че Чез знаеше какво говори. Той вече няколко години практикуваше медитативна техника в нашата Школа по Изкуствата и макар че аз под „медитация“ разбирам следобеден сън, Чез имаше пълното основание да се нарече специалистът сред нас. Честно ви казвам, нито веднъж по време на медитация за цяла година не съм го чул да хърка — нещо, което за себе си не мога да твърдя.
— Така значи… като начало ни поставят на вегетарианска храна, а след това какво?! Пълен глад?! Да ви приличам на човек, който има нужда от отслабване? — Наив започна да врещи с фалцет. (Честно казано, нямаше да му бъде излишно да поотслабне.) — Къде отидоха тези изверги?!
„Извергите“ отдавна бяха потънали в системата от телепорти и така бяха избегнали гнева на гладния Наив.
— Добре. Щом сте казали медитация, нека бъде медитация — проговори Викерс-старши, прекъсвайки по този начин стенанията на брат си. — Хайде, вървете…
Телепортите ни доставиха почти веднага на нужния етаж. Не уцелихме само два пъти и то защото Чез и Невил не бяха на едно мнение и трябваше да пробваме двата варианта, за да няма обидени. Разбира се, никой от двамата не беше познал.
— Нали ви казах, че трябва да ме слушате — в един глас изрекоха специалистите по телепорти, когато най-сетне слязохме на правилния етаж.
— Тъпаци! — тихо каза Алиса, която слезе последна.
Уж тихо, но всички я чуха. И се засрамиха. Всички.
— Ти по-добре да мълчиш! — с неочаквана злоба произнесе Невил.
— Невил! — аз внимателно го погледнах. — Няма ли да престанеш?
— Няма! — предизвикателно ме измери с поглед Викерс-старши.
Алиса се извърна демонстративно.
— Вярно, Невил — неочаквано ме подкрепи Чез. — Какви са тези работи? Не е ли време вече да започнеш да се държиш човешки и с хората, и с вампирите?
— Човешки ли? — кипна Невил — Ами да, разбира се! Вие тук, в столицата се държите с вампирите като с хора, докато ние, в пограничните райони, спим на смени, за да не ни изядат за вечеря. — Всеки ден някой изчезва и става част от менюто им — гласът му ставаше все по-висок. — А вие ми предлагате да се държа човешки с нея!
Двамата с Чез мълчахме, защото не знаехме какво да кажем. Наив застана до брат си в знак на солидарност.
— Нашият клан не пие човешка кръв. Никога не сме се появявали по вашите краища — тихо каза Алиса. — Но аз все пак те разбирам и не ти се сърдя.
Невил не отговори нищо и сякаш се засрами от яростта си.
Всички замълчахме и всеки си мислеше за нещо свое.