Шинс пак издевателства. Така е в края на всяка битка. Според него, аз винаги избирам грешната тактика, невярно построявам стратегията на двубоя и, изобщо, за нищо не ставам. Нищо подобно обаче! Как да избереш печелившата тактика, когато силите ти са толкова малко! Печелившата тактика е вярната тактика, така поне ни учеше нашият учител по тактика. Напълно съм съгласен с това, но никога не успявам да спечеля. Никога! И това го зная от съвсем сигурен източник — от Чез.
Той стигна до този тъжен извод, след като си загуби немалка част от времето си с мен в Залата на Малката сила. С него водихме люти битки под зоркото око на опитен специалист от горните курсове, (който спа през цялото време). И въобще, ако не беше прословутата огнеупорна ливрея, досега поне триста пъти от мен да беше останала купчинка пепел. А останалите хиляда пъти, сигурно щях да съм се отървал с тежки изгаряния.
Просто съм ужасно слаб за Майстор! Нищо не може да се направи! Дори Върховният майстор Ромиус е вдигнал ръце.
— Какви грешки допусна нашият приятел Зак? — попита Шинс.
Е, благодаря! За мен ще е голямо удоволствие да чуя от устата на съкурсниците си как съм се издънил. Чуден метод за обучение!
— Не трябваше да използва акробатични номера — предположи един въздебел ученик.
Разбира се. Естествено, че не трябваше. Нормален човек би поставил щит пред себе си, след което би пуснал „птичката“. Повтарям — нормален! Но със сили като моите можеш само да се измъкваш или да подскачаш като луд. И впрочем, Невил ме надмина в акробатиката, а нещо случи ли му се? Не, спечели!
— Трябваше да използва „огледален щит“ — каза едно симпатично момиче.
Ех, моето момиче, представа си нямаш колко пот трябва да пролея, докато направя „огледалния щит“! А като го поставя, само след една секунда ще падне. Освен това, не трябва да се забравя, че той отразява само заклинанията, за които е използвана по-малко енергия, отколкото за неговото създаване. Така че ако по моя щит тресне фаербола на Невил, щитът ще бъде съборен на секундата, преди да мигна с очи.
— Точно така — съгласи се Шинс. — А коя беше главната му грешка?
— Че не се предаде веднага? — изказа предположение някакъв шегаджия.
— Не атакува достатъчно.
— Не вложи нужната сила в заклинанията си.
— Не, не и не — поклати глава Шинс и произнесе почти сричка по сричка. — Твърде много мислеше!
Когато най сетне излязохме от Залата на Малката сила, беше настъпила вечер. Вечер по нашия вътрешен часовник. А зад прозорците на Академията, вече половин месец цареше нощ. Нощ, която траеше няколко седмици. Дали някой беше наясно колко потискащо влияеше тази тъмница върху мен, а и върху останалите. Събуждаш се сутрин — навън пълен мрак, обядваш — пак пълен мрак, лягаш да спиш — мрак и нищо друго! Но да си призная, слънцето, което светеше денонощно в продължение на месец и половина, ни измъчи не по-малко…
И така, по разписание сега трябваше да се проведе вечерната медитация и никой не възнамеряваше да я пренебрегва. Най-малко аз.
— Като изстискан лимон съм — оплака се Чез, звучно се прозина и само по чудо не успя да си строши челюстта.
— Аха… — съгласи се Наив. — Сега да можех да му дръпна един сън, десетина часа поне…
— На теб само ти дай да спиш и да ядеш! — подхвана Невил брат си. — Днес пропусна сутрешната медитация.
Наив виновно разпери ръце.
Ако трябва да съм честен, ние не го събудихме, така че нападките на брат му бяха абсолютно безпочвени.
— Аз не нарочно…
— Няма как да е нарочно — ръгна го в ребрата Чез. — Иначе брат ти досега да ти е набил канчето! Мен само ме е страх, че ако още малко оглупееш, от теб нищо няма да остане.
Викерс-младши обидено подсмръкна, но премълча. Дори той беше разбрал, че с Чез е по-добре да не се спори. За да пощадиш себе си.
— Днес Шинс как те заяде… — обади се вампирката, която до този момент си беше мълчала.
— Не ми говори — уморено отвърнах. — Досега и през ум не ми е минавало, че някой може ми каже, че много мисля!
— Знаеш ли? — проникновено изрече Чез. — Напълно съм съгласен с теб.
— Наистина ли мисля прекалено много?! — промърморих тихичко под нос, но Чез успя да ме чуе.
— Знаеш ли? — започна той и ме загледа честно в очите. — Можеш да ми се довериш, като на човек, който отдавна те познава. Мисленето не е за теб.
— Благодаря ти Чез — изръмжах аз и му показах юмрука си. — Ти си истински приятел!
— За теб — винаги! — не обърна никакво внимание на жеста ми Чез.
Веднага попаднахме на етажа, който ни трябваше. Два тура по телепортите и пред нас вече грее познатият надпис — Малка медитативна зала № 13.