Утрото беше кошмарно! Да ти се съберат само няколко часа сън след такъв убийствен ден си беше истински ад. Даже Чез не изскочи както обикновено от бърлогата си, а изпълзя и видът му беше по-ужасен и от моя. Мен ме държеше моята малка победа — козът ми за днешните практически упражнения.
— Следващия път ще тренираш без мен — избуча вместо поздрав той. — Можеш да поканиш вампирката. Може да й бъде интересно, а и ти няма да скучаеш.
Споменаването на Алиса ме накара да се намръщя. От онзи паметен ден в нейната стая минаха два месеца, а тя и до ден-днешен не ми позволяваше да я изпращам. За мен нейното съгласие се беше превърнало в заветна цел, към която се стремях с всички средства, които притежавах. Ако вампирката ми позволи да я изпратя, значи е мислила по въпроса, тоест за мен има шанс. И ми се струва, че Алиса беше приела играта.
— Хайде да вървим, гений такъв — побутна ме Чез.
Страшен отбор сме — огнено момче, вундеркинд и гений! Още не бях обозначил особеностите (или отклоненията) на Невил и Чез. Макар че за Чез сякаш бях намерил определение — дрънкало, заради езика му, от което най-често си патех аз.
Между другото, за тези два месеца Чез силно се промени. Преди сънуваше Академията, троха по троха събираше всяка информация за нея, а сега?… Сега напълно беше престанал да се интересува от теорията. На всички лекции блееше, а на изпитите преписваше от… мен! От този, който преди да постъпи в Академията не само че не знаеше „теорията за енергийния баланс“, ами и хабер си нямаше дори от устройството на обикновената електрическа крушка! Ако преди време Чез беше за мен моят по-голям брат, то сега се беше превърнал в „малкия ми брат — палячото“. Той и преди си беше шегобиец, но когато беше нужно, беше сериозен и се стараеше да решава проблемите, които сега трябваше да решавам сам.
Пред вратата на Медитативната зала, както обикновено, срещнахме останалите. И както обикновено биваше сутрин, нашето желание за общуване клонеше към нулата.
Мълчаливо си кимнахме и влязохме в залата. Майстор Тирел ни посрещна с кисела усмивка и ухаещ зелен чай. Традиционно. На него също не му се разговаряше.
След чая дойде време за релаксираща медитация. Трябва максимално да увеличаваме обема на енергията, която минава през нас, без да я променяме. Тази медитация е най-безопасната за нас, защото само сега Наив не можеше да ни устрои някой огнен ад. И това не е, защото не сплитахме енергийни плетеници (нещо, което, да си призная, понякога си позволявахме), а защото най-често на сутрешните медитации Наив спеше.
Няма да разказвам за четирите часа, прекарани в медитативната зала. Нито сега, нито по-нататък. Защото няма смисъл да се обясняват усещанията. Те могат само да бъдат почувствани. Как може да се обясни дъгата на този, който не вижда? А ако вижда и знае какво е усещането, тогава защо да му се обяснява?…
След четири часа напуснахме залата съвършено различни. Бяхме се събудили, бяхме се освежили и бяхме препълнени с желание за общуване.
— Кажете ми, какво ще ни правят, ако не издържим тези драконовски изпити? — поинтересува се Чез. — И с каква титла ще напуснем тази сграда в такъв случай?
— С титла — неудачник — на драго сърце отговори Алиса.
За секунда Чез се замисли.
— „Неудачник“ не е титла, а съдба — реагира Чез. — Говоря сериозно. Или, да речем, някой от вас да е виждал тук, в Академията други хора, освен Майсторите и учениците?
— Върховните майстори — светкавично отвърна Невил.
— Други? — не се предаваше Чез.
— Веднъж видях един чистач — обади се Наив.
— Какви ги дрънкаш, какви чистачи? — учудих се аз. — Тук се почиства с помощта на заклинания.
— Сънувал е по време на сутрешната медитация — Невил потупа брат си по гърба.
Наив изсумтя сърдито, но не отговори.
— Освен ученици, Майстори от всички рангове и чистача призрак, други виждали ли сте? — раздразнен продължаваше Чез.
Можех, разбира се, да им кажа, че съм виждал тук вампира от клана Хеор, но се страхувах, че… приятелите ми нямаше, меко казано, да ми повярват.
Всички се бяха замислили.
— Никого не сме виждали — отговорих аз от името на останалите.
— Именно! — извика Чез. — А сега ми кажете колко далеч трябва да бъде запратен човек, за да не се чуе никога нищо за него. Страх ме е да си го представя! В Академията няма никого от незавършилите, навън — също ги няма. Хайде, сега ми кажете къде са предишните, които не са успели да се дипломират!