— Майстор Тирел, още на първата си лекция каза, че ги пращали по най-отдалечените краища на Империята — спомни си Алиса.
— Аха, разказвай, хубаво разказваш! — разсмя се Чез. — Кажи ми, моля ти се, какви са тези „далечни краища“ в нашата Империя? Та нали цялата прехвалена Империя на елирите може да се обиколи на кон за няколко дни! Или неудачниците ги изпращат в пограничните райони? На границата с Шатер? Супер! Но това е максимум на седмица път оттук.
— Накъде биеш? — зарадвах се аз, че Чез отново започва да прилича на себе си.
— Искам да кажа, че дори от най-далечното място, дори от самия Шатер, човек може да драсне два реда на семейството си. Не е ли така?
— Така е — съгласих се аз.
— Тогава ми обяснете защо досега няма никаква вест от тях? Слуховете в нашия град се разнасят моментално, все нещо щяхме да сме чули!
— Да, бе! — намерих аз слабото място в разсъжденията на приятеля си. — Нали, ако вземе някой да изчезне, роднините му ще вдигнат шум до небесата! Тогава със сигурност щеше да се разчуе!
— И ти си прав — призна Чез. — Пак ще помисля… макар че на мен ми идват само страшни неща наум. Може пък да е по-добре да не мисля за това — каза той, резюмирайки.
Да си призная, аз също се страхувах да мисля за тези неща. Особено когато се досетех за успехите си, които не бяха толкова големи, колкото на останалите, а и сигурно в списъка на слабаците аз заемах челно място. Трябва да се опитам да поговоря с Ромиус. Надявах се, че няма да ме излъже в очите… но, кой знае…
Закуската ни премина в приятелска атмосфера, ако не смятаме леките престрелки между Невил и Алиса, но и те вече го правеха по-скоро по навик. За два месеца тяхната неприязън изчезна и на нейно място се появи взаимното уважение.
В нашето разписание следваше лекцията на Шинс. Той водеше и практическите ни занятия. За мен това е най-ужасната част от деня. Обикновено след края на занятията отивам (или ме носят) в здравния пункт, при друидите, за да ми лекуват изгарянията. Не стига че при тренировъчните двубои си го отнасях, но и този учител често показваше върху мен новите заклинания, с което ме довършваше! Представа нямам защо не ме обичаше! Спомням си, че по време на първата ни лекция, нещата вървяха даже много добре… от моя гледна точка.
Лекциите на Шинс посещаваха тези ученици, които изучаваха така наречения „пробив“, тоест, които се учеха да палят свещ в залата за медитация. Шинс ни учеше да сплитаме енергийни плетеници, което ще рече, да правим заклинания. Когато пристигнах в Залата на Малката сила, там вече се упражняваха осем души, в това число и Алиса.
Вампирката ми беше разказвала какво се прави на тези лекции, така че вече имах някаква представа какво ще се изисква от мен. Но тази представа беше доста повърхностна. Или, както се казва — нещо като нищо.
— И така, млади човече, днес ще изучавате най-простото заклинание, което простолюдието нарича „фаербол“.
Кимнах в знак на съгласие.
— За целта трябва да сътворите две енергийни линии. Всяка от тях трябва да представлява затворен кръг, за да не изтича енергията на вашето огнено кълбо.
Пак кимнах.
— След това двата кръга трябва да бъдат така съединени, че да оформят нещо като сфера. Разбрахте ли ме?
Кимнах автоматично.
— Начало! — махна с ръка Шинс, но като видя обърканата ми физиономия, попита раздразнено. — Има ли нещо неясно?
Кимнах.
— Какво по-точно? — още по-раздразнено попита той.
— Какво трябва да направя?
Нещо у мен не му харесваше. От самото начало пълничкият Майстор умираше да ме изкара некадърник и глупак. И което беше най-обидното, може би беше прав… до днешния ден. Днес щях им покажа на всички!
Залата на Малката сила, където преподаваше Шинс, беше по-голяма от обикновените зали за лекции, но беше по-малка от Медитативната. Беше създадена с идеята пред учениците, които седят на банките, да има достатъчно свободно място, за да могат там да се провеждат учебните двубои. В тази зала се провеждаха и двубоите на по-долните курсове.
Всички седнахме по местата си и зачакахме Шинс. Възрастният преподавател обикновено закъсняваше десетина минути, но ние винаги пристигахме навреме. Просто така, за всеки случай.
— Знаете ли — на глас заразсъждава Чез. — Мисля си, че…
С думите „Мисля си, че…“ започваха всички негови „умни“ мисли. Но най-странното беше, че много често безумните му предположения се оказваха много близо до истината.