Във водния факултет например никой не можеше да пострада кой знае колко. Да се понамокриш малко не беше никаква травма. Във факултета на земята пък изобщо нищо не можеше да ти се случи, освен може би да получиш някоя и друга синина. Най-тежката травма във въздушния факултет беше да си строшиш нещо при падане, защото те обичаха да летят където им падне. А ние? Ние трябваше да търпим мъките от изгарянията. Болката е неописуема! И ако не бяха заклинанията на древните друиди (по всичко личеше, че те често оправяха белите на тукашните възпитаници), дори не си представях как биха изглеждали випускниците на Академията, ако изобщо стигнеха до края. Благодарение на друидите, след като полежиш час-два в медицинската служба, от изгарянията не оставаше и следа. Ливреята защитава тялото ти, качулката ти покрива главата и пречи на огъня да те направи завинаги плешив, а за лицето великите Майстори не бяха измислили никаква защита. Много жалко. Наблюдаващата страна невинаги успяваше да разтвори щит пред лицето на участника в дуела тогава, когато върху него попадаше атакуващо заклинание… или невинаги искаше, какъвто беше случаят с Шинс.
— Огненото кълбо, което Шинс така любезно направи точно пред лицето ти, се взриви от твоето змийче. Нещо не си пресметнал, както трябва — обясни ми Чез.
Напротив, всичко беше изчислено съвсем точно. Със сигурност противният учител беше решил да поиздевателства над мен и това кълбо не беше обикновено кълбо.
— От колко време се търкалям тук?
— От около три часа. Отначало тук беше Алиса, но отиде на лекции, а аз помолих да ме освободят, нали освен всичко трябва да се обадим на възпитателя за конското.
За това дори не ми се мислеше. Единственото ми желание в момента беше да се наспя.
— Хайде, ставай — подгони ме Чез. — Ще ни откъснат главите, ако закъснеем за следващата лекция. Мен ме освободиха само от историята.
Ако наистина съм тук от три часа, всичко вече би трябвало да е зараснало. Освен това, щом съм прекарал в медицинската служба три часа, значи е пострадало лицето ми. Този ужасен Шинс! Когато си тръгвам, трябва непременно да благодаря на друидите. Може би трябва да им благодаря и след като (ако) изляза от Академията… Може да посадя дръвче в тяхна чест в Старата гора или да направя някое друго добро дело. Ако не бяха техните чудодейни мехлеми и заклинанията им, щях да ходя със страшните белези до края на живота си.
— Добре, добре, тръгваме, драконите да те вземат — изохках аз. — Само че по-бавно, защото още ми се вие свят.
Чез закима бързо-бързо с глава, но тъкмо излязохме от медицинската служба и той така препусна, че не можех да го догоня.
— Шинс съвсем е превъртял — пътьом разсъждаваше той. — Той пъхна под носа ти този фаербол съвсем умишлено. Ако е знаел, че ще се взриви, щеше да го направи по-далече или поне щеше да разтвори щит пред лицето ти. Защо му е да те осакатява?
Добър въпрос. И аз бих искал да зная отговора. Ако нещата продължаха в този дух, то този отговор ставаше много важен за мен. Защото току-виж учителят Шинс реши да вкара в пътя непослушния ученик и историята завършила с летален край!
— Интересно, какво наказание ни се полага? Като знам какви са порядките в Академията, се страхувам дори да си го представя — веднага смени темата Чез.
— Ще ме накажат да посещавам извънкласни занимания при Шинс и няма да ме видиш повече — промърморих аз.
И за какво ми беше всичко това? Нима не можех да не отида на този проклет прием?! Защо хипнозата на леля ми не сработи, както тя го е планирала? Тогава щях да закъснея и нямаше да попадна в Академията. Започвам да си мисля, че леля е била съвсем права да не иска да постъпвам в това прекрасно заведение.
— Не падай духом — опитваше се да ме ободри Чез. — Нека ти кажа, че нашата вампирка беше силно загрижена за теб. До последния момент не се отдели от леглото ти.
Всъщност, Чез, без да осъзнава, говореше много верни неща! Ако не бях попаднал в Академията, нямаше да познавам Алиса. А сега се виждам с нея всеки ден. Освен това, Чез твърди, че тя се тревожи за мен.
Когато стигнахме до вратата на кабинета на нашия възпитател, Чез ме погледна замислено и се плесна по челото.
— Сега си спомних какво ще е наказанието.
— Какво ще е?
— Ще видиш — отвърна загадъчно той (или поне му се искаше да прозвучи така).