Почуках възпитано, преди Чез да го стори. Защото той имаше навика да рита вратата с крак. Как след това щеше да разговаря с нас възпитателя? Естествено, едва ли щеше да е дружелюбно.
— Влезте — чу се отвътре гласът на Кейтен.
Въпреки младата си възраст, нашият възпитател изобщо не беше захарче. Беше дружелюбен, отлично ни разбираше, но не ни позволяваше да се отпускаме.
— Здравейте — в хор произнесохме ние, влизайки в кабинета му.
До вратата самотно стояха няколко стола, специално поставени за провинилите се ученици и ние на драго сърце приседнахме.
Кейтен седеше зад бюрото си и прелистваше някакви бумаги.
— Какво става, пипнаха ли ви? — попита той, без да ни погледне.
— Пипнаха ни — отговорихме.
— Как успяха? — тихо добави Чез, но Кейтен го чу.
— Във всяка стая е монтирано заклинание датчик. Когато някой започне да прави заклинания, то веднага известява дежурния. А той, от своя страна казва на възпитателя. Така става.
Как не се досетихме! Трябваше да проверим стаята и щяхме да открием заклинанието. И със сигурност щяхме да измислим как да го излъжем.
— Какво по-точно творихте през нощта? — Кейтен вдигна очи и ни погледна. — Толкова ли беше трудно да почакате до сутрешната медитация?
— По време на медитациите не ни е до това — въздъхна Чез.
— Тогава до практическите занятия.
— На практическите само издевателстват над нас — не издържах аз.
— Какво говорите — учуди се Кейтен.
Двамата с Чез разказахме на нашия възпитател с подробности всичко, което се случи днес, и изобщо как Шинс ме тормози през цялото време. С две думи — оплакахме се.
— Интересно — промълви Кейтен, — не бях забелязал Шинс да е толкова кръвожаден. Само с теб ли се отнася така?
Кимнах.
— Ще разбера какво става — замислено изрече Кейтен. — Както и да е, пак ще разговаряме за това. А сега за наказанието ви. В продължение на три седмици ще работите в столовата — сутрин, обед и вечер. Днес след обяда, минете през кухнята, там ще ви обяснят всичко. Това е, свободни сте. Когато ми потрябвате, ще ви извикам.
Ние послушно станахме и тръгнахме към изхода.
— Зак, още нещо…
Обърнах се.
— На занятията на Шинс бъди по-внимателен, а извън клас не се върти много-много покрай него.
Излязохме от кабинета на Кейтен и се спогледахме.
— Ти разбра ли нещо? — попита Чез.
— Нищо — честно отговорих аз. — Освен това, не мога да си обясня защо ни наказаха по този странен начин. Нещо срамно ли има да работиш в столовата?
Чез повдигна рамене.
— Няма нищо срамно, но не ни остава никакво време за почивка. Само си представи — сутрин, обед и вечер да стърчиш в кухнята. Аз поне не виждам нищо приятно в тази работа.
— Аз също — бях принуден да си призная.
— Да вървим, че ще закъснеем — махна с ръка Чез. — А утре сутринта ще разберем за какво става дума.
За лекцията не закъсняхме, пристигнахме в самото начало и не можахме да поговорим с приятелите си. През цялото време усещах върху себе си разтревожения поглед на Алиса. От това животът ми ставаше много по-приятен, независимо от всички перипетии.
След лекцията заедно с Чез отидохме до столовата, за да вземем обяда си и да се качим в стаята, за да обсъдим ситуацията на спокойствие. Уточнихме и в колко часа сутринта да отидем, за да отработваме наказанието си.
Беше ни станало навик да правим събранията си в моята стая. Така беше може би заради факта, че Чез постоянно стърчеше при мен, а останалите току се присламчваха.
— И така — започна Чез, когато всички седнахме и захрупахме вегетарианския си обяд, — обявявам за открито събранието, посветено на проблемите на Зак.
— Аз пък си мислех, че ще обядваме — учуди се Наив.
— Ти яж, яж — нежно го подкани брат му. — Няма да ти пречим.
Викерс-младши кимна радостно и впи зъби в някакъв зеленчук. Вече два месеца ям тези гадости, а още не съм запомнил кое как се казва. Въпрос на принцип. Няма да седна да помня имената на всички зелени гнусотии.
— Да, днес Шинс съвсем озверя — каза Невил. — Да беше видял лицето му, когато унищожи и петте му кълба с едно махване! Хайде, издай тайната!
С готовност му подадох чертежа си.
— Когато те носеха към здравната служба… — Алиса се запъна. — Беше ужасно. Не бива да ходиш повече на неговите лекции. Страх ме е, че следващия път може да стане още по-страшно.
— Колко по-страшно? — въздъхнах аз. — Какво ми предлагаш? Наказанието за отсъствието ми пак ще го измисля Шинс. Нали си представяш какво може да му дойде на ум?
Тръпки ме побиха! Имал съм късмет, че веднага съм изгубил съзнание. На никого не пожелавам да изпита това, което усеща човек с изгорено лице.