— Кейтен ли ви го каза? — учуди се Алиса. — И защо му е притрябвало да бъде толкова откровен с вас?
— Вярно — съгласи се Невил. — Той или ни смята за пълни тъпаци, които не могат да намерят заклинанието, или…
— Или иска да ни помогне — оптимистично довърши Чез. — А като се има предвид, че второто предположение за мен е много по-приятно, предлагам да го приемем като факт.
Желязна логика! Как да възразиш?
— Ти какво предлагаш? — попитах, знаейки какво ще чуя.
— Търсим заклинанието! — изкомандва Алиса.
Лесно е да се каже. Как обаче се търси заклинание? Трябва ни… какво ни трябва? Трябва ни детектор за магия.
Наив разбра буквално вампирката и започна в кръг да обикаля стаята ми.
— Нищо не мога да намеря — честно си призна той след няколко минути.
Оставаше и да намери. Силно се съмнявах, че тези заклинания можеха лесно да бъдат открити. Към тази задача трябваше да се пристъпи с ум.
— Стана време за вечерната медитация — забеляза Невил. — Да привършваме с обяда и да тръгваме.
Единствен Наив беше обядвал. Затова пък заради всички накуп.
С неохота се надигнах и последвах останалите. Но Алиса ми прегради пътя.
— Ти накъде? — попита тя.
— На вечерна медитация — честно си признах.
— Никъде няма да ходиш. Почивай си. Днес е по-добре повече да не се напрягаш. Ние ще обясним всичко на Тирел.
Понечих да възразя, но се отказах, защото си спомних, че довечера непременно трябва да поговоря с Ромиус.
— След медитацията ще дойдем да видим как си — обеща ми Чез.
Действие 3
В действителност, аз се радвах, че не се налагаше да ходя на медитация. Сега, с чиста съвест мога да отида на гости на Ромиус. Може да му е дошла в главата някаква нова идея, а и понякога чичо ми ме гощаваше с банички с месо.
След като излязох от стаята си, отидох на етажа, който заемаха кабинетите на Майсторите. И по закона за всемирната подлост, на излизане от телепорта се сблъсках тъкмо с Шинс.
— Накъде сте се запътили, млади момко? — изпълнен с подозрение запита дебелият Майстор.
Вкопах се от изненада и не знаех какво да отвърна.
— Ами…
— По график имате медитация — изрече той, като ме пронизваше с ледените си очички.
Дойдох на себе си.
— Казаха ми, че трябва да посетя кабинета на възпитателя си и съм тръгнал натам — излъгах.
Оставаше ми да се надявам, че Шинс не се е виждал с Кейтен и не знае, че ние с Чез отдавна сме си получили наказанието.
— Тогава защо стоиш като пън? — неочаквано се развика Шинс. — Бегом към възпитателя, а след това на медитация!
Послушно заситних към кабинета на възпитателя, макар че кабинетът на Ромиус се намираше точно в противоположна посока.
След няколко крачки се обърнах с надеждата, че зловредният Шинс си е отишъл, но не би — той стоеше и дебнеше, накъде ще тръгна. Сигурно може да чете мисли или е ходил при Кейтен.
Не ми остана друг изход, освен да посетя пак възпитателя си. Ще трябва да си измисля някакъв правдоподобен предлог, защото иначе, за отсъствие от вечерната медитация, може да ме накажат да работя в кухнята до края на обучението ми. Като не върви, не върви.
Бързо влязох в кабинета на Кейтен и дори забравих да почукам.
— Здравейте — поздравих и едва след това забелязах, че в стаята няма никого. Възпитателят ни го нямаше, вероятно беше отишъл по някаква важна работа. Слава богу. Ще мога спокойно да изчакам тук, докато Шинс се омете. Той може вече да си е отишъл. Как обаче да проверя? Не беше лесно да надникна през вратата.
Ще изчакам десетина минути. Дотогава може Шинс да си отиде, а Кейтен още да не се е върнал.
Естествено, както често се случва с мен, надеждите ми станаха на пух и прах. Не минаха и няколко минути и Кейтен се появи.
— Ти какво правиш тук? — изненада се нашият възпитател. — Нали трябва да си на занятия?
Леко се обърках.
— Майстор Тирел ме освободи — успях да отговоря след пауза. — Още не съм се оправил от травмата.
— Добре тогава — отвърна Кейтен и като мина покрай мен, седна на стола си. — А аз за какво съм ти?
— Ами всъщност — почесах се по тила. — За нищо.
— Тогава, върви да си почиваш — махна с ръка Кейтен.
Тъкмо щях да тръгна и се сетих за Шинс. Не бях сигурен, дали си е отишъл или още ме чака, за да ме изпрати на занятия. Акъл не му пречеше.
— Извинете — отново обърнах глава към Кейтен. — Дали не видяхте случайно…