— Разбира се, бих могъл да я попитам — предпазливо се съгласих. — Но ако ме попита за какво ми е да знам тези неща, ще й разкажа всичко, както си е.
— Ама, моля ти се! — съгласи се Кейтен. — И аз бих могъл да я попитам, но вампирите са толкова недоверчиви и потайни. Мисля си, че ти по-лесно ще я предразположиш.
Само че тя ме държеше на солидно разстояние, точно както и всички останали. За съжаление.
— Виж, Шинс си отива — внезапно произнесе Кейтен.
Обърнах глава към отвора на мястото на вратата и успях да забележа как Шинс изчезва в един от телепортите.
— Можеш да тръгваш — пусна ме Кейтен. — И не забравяй за нашия разговор.
Кимнах утвърдително, макар че не бях спокоен. Дали не се съгласих да стана доносник? Не, първо трябва да разкажа всичко на Алиса, нека тя реши дали изобщо ще ми казва нещо. И какво от това, което ми разкаже, мога да предам на Кейтен.
Казах „довиждане“ на възпитателя си, излязох от кабинета и с изненада установих, че ми е минало желанието да ходя при чичо си. Вече нямах настроение, а и не ми се разхождаше по коридорите на Академията по време на занятия. Току-виж някой ме засякъл, после върви и разправяй, че не си избягал от лекции…
Затова се върнах в стаята си и зачаках приятелите ми да се върнат. Няколко пъти ме споходи желанието да се поупражнявам в магьосничество, но мисълта за проклетия датчик на мига охлаждаше ентусиазма ми. Затова пък ми дойде идея как да го намеря и излъжа.
Първо отделих вероятните места, където би могъл да бъде, а след това пристъпих към теоретичното му издирване. След половин час вече бях изчислил, че с моите способности едва ли ще мога да открия заклинанието, но съществуваше много тъничка нишка, която го свързваше с този този, който го беше поставил.
Идеята ми беше проста — да открия съединителната линия и да я прекъсна. По този начин, до този, който ме следи, няма да стигне сигналът, че се занимавам с магия. Единственото слабо място на моя план беше, че прекъсването можеше да бъде засечено и тогава някой много бързо щеше да пристигне тук, за да разбере какво се е случило. И тогава… какво тогава? Те не могат да докажат, че аз съм прекъснал връзката. Няма как. Във всеки случай, струва си да опитам.
Така, нека помислим логично… Стоп! За какво ми е да търся съединителната линия? Това, което ми трябваше, беше един тънък щит, който да минава плътно покрай стените и да опасва стаята ми. Силите ми сигурно няма да стигнат да удържа такъв щит, но това не е нужно. Трябва само да го направя, макар и за частица от секундата и щеше да е достатъчно, за да се прекъсне нишката към дежурния. Еврика!
Речено — сторено.
Близо десет минути събирах сили и се подготвях за заклинанието. Накрая въздъхнах неуверено (слабостта от травмата още се обаждаше) и създадох в главата си най-простата схема на щит, който да обхваща стаята ми.
Едва когато ми притъмня пред очите, разбрах, че няма да ми стигнат силите.
Чук-чук.
Странно почукване. Някак настойчиво и болезнено, сякаш не чукат по вратата, а по бедната ми глава.
— Няма ме — понечих да извикам, но се чу само тих шепот.
Изглежда някой беше решил да не чака да отворя, а да избие драконовската врата. Този, който беше от другата страна, мислеше правилно — не смятах да ставам и да отварям, но в същото време да се разбива вратата за нищо също не беше редно.
— Зак — чу се развълнуван женски глас.
Женски? Развълнуван? Така кажете!…
С огромно усилие се надигнах от пода (!) и много внимателно, за да не се излее съдържимото на черепа ми през ушите, се доближих до вратата.
Ключалката поддаде от третия опит и вратата се отвори. В стаята влетя Алиса и промърморвайки нещо като „Зтври врт“, хлътна в банята. При тази маневра, без да иска, ме бутна с рамо.
Когато вампирката излезе от банята, продължавах да седя на пода, втренчен в една точка. Вратата, разбира се, си стоеше отворена.
— Какво ти става? — учудено попита тя, страхливо ме заобиколи и затвори вратата.
Какво ми става ли? Да не бяхте ме оставяли сам.
— Нищо ми няма — честно отговорих аз и продължих да гледам в една точка. Нямах сили дори да вдигна поглед.
— С какво се занимаваше досега? — с подозрение ме попита Алиса и като ме вдигна за яката, ме замъкна на дивана.
Сладко се прозинах и се наместих по-удобно.
— Утре ще ти разкажа — измърморих и с крайчеца на съзнанието си забелязах, че лицето на вампирката се опъна от изумление. Или не беше от изумление?…
— Утре теб може и да те няма тук — просъска тя.