— Нямам понятие — честно ми отговори Чез. — Преди да постъпя в Академията си мислех, че знам всичко за нея, но сега мисля, че даже ти знаеш повече от мен. Смятах, че Академията е дом на магията и тук, на всяка крачка се творят магьосничества и се водят битки…
— А всъщност?
— Всъщност, Академията е една стара къща с огромен брой правила, за спазването на които следи една шайка дърти маразматици. Не знам къде се дяват младите Майстори, те би трябвало да бъдат повече от учителите! Къде са? Ти виждал ли си ги? Не си! Къде отиват, след като завършат Академията? И защо изчезват тези, които биват изгонени по една или друга причина оттук? Между другото, от факултета на Земята вече са изгонили един за лош успех. Съвсем възможно е и оттук да изхвърчи някой!
И аз знаех кой ще бъде този „някой“. Аз.
— Извинявай — опомни се Чез, като видя тъжното ми изражение, но продължи: — Освен всичко, тук се кроят някакви странни интриги. Между факултетите, между Майсторите, между учениците… Само отстрани изглежда, че Академията е бастион на честността и постоянството. Спомняш ли си какво ни се втълпяваше още от най-ранно детство? Че Майсторите никога не лъжат. Как не! Друг път!
— Какво предлагаш? — попитах аз с тъжна усмивка. — Да захвърлим всичко и да си ходим вкъщи?
— Щеше да е добре да си отидем вкъщи — Чез удари с юмрук стената с всичка сила. — Не разбра ли — не можеш да се върнеш у дома, без да си завършил Академията. Такъв прецедент от двеста години насам не е известен. Иначе щях да зная. А и след като завършиш, пак няма да останеш задълго в града. Ще те изпратят незнайно къде — да пазиш далечните граници например…
— Ти нали казваше, че нямаме далечни граници — припомних му аз.
— Именно! — извика Чез. — Тирел изобщо не говореше за нашите граници. Ще ни изпратят в друга държава, на друг континент… като наемници.
— Точно ти какво си се затръшкал? Пред теб има сияйно бъдеще. Та ти си един от най-добрите ученици! Теб никой не те гони. Ще завършиш Академията и никой няма да те праща да пазиш чуждите далечни граници като наемник — горчиво се усмихнах аз.
— Ако те изгонят, аз идвам с теб — съвършено сериозно каза Чез. — С теб заедно постъпихме в Академията и заедно ще я завършим. А ако не я завършим, заедно ще напуснем.
Направо не знаех какво да кажа. Всички остроумия излетяха от главата ми.
През това време пристигнахме, аз по-скоро докретах, до етажа на Майсторите.
— По-нататък ще се справиш ли сам? — поинтересува се Чез.
Ясно. Той не искаше да е излишният човек в разговора с чичо ми.
— Не — отвърнах.
След това, което Чез ми каза, да го отпратя да си ходи, щеше да е абсолютна свинщина от моя страна.
— Ти, между другото, вярваш ли на приказките, че чичо ми ми е помогнал да вляза в Академията? — попитах го, докато куцукахме към кабинета на Ромиус.
— На кои приказки? — с преиграно учудване попита Чез и малко по-сериозно добави: — Те просто не знаят какви заклинания сплиташ. Силата далеч не е всичко. Пример — нашето огнено момче.
И двамата се разсмяхме.
Почуках на вратата на кабинета на Ромиус и дръпнах дръжката. Напразно. Вратата беше заключена.
— Чичо ти се разхожда някъде по нощите — констатира Чез.
— Да отидем до Кейтен да го попитаме, той може да знае — предложих аз, изпълнен със съмнение.
— Защо тъкмо него?
— Защото, освен него, друг не познавам — уморено отвърнах.
Кабинетът на нашия възпитател също се оказа заключен.
— Имам странното предчувствие, че утре ще се случи нещо много неприятно — простенах аз. — Да се връщаме.
— Можем да почакаме — неуверено предложи Чез.
— Не — категорично не се съгласих. — Утре денят ще е много тежък и искам да се наспя, за да си възстановя силите.
С Чез закъсняхме малко за вечеря и нашите приятели си бяха отишли. Жалко, сериозният разговор с Алиса пак се отлага.
Настроението ми така се срина, че залък не можех да хапна. Но макар и насила, изядох всичко, което беше на подноса, защото знаех, че утре ще ми трябват всичките ми сили.
Когато влязох в стаята си, огненото кълбо я осветяваше, само малко беше намалило размера си. След няколко часа, щеше да угасне, тъй като Алиса я нямаше да го захранва с „вълшебства“.
Както и да е, сега няма да го гася. А и сили да направя змийче не ми достигаха. Така че нека си свети, няма да ми пречи, даже напротив, поне малко разнообразие, защото тази тъмница зад прозорците ми беше дошла жестоко до гуша! Нека огненото кълбо замести донякъде слънцето…
Какво каза Чез? Утре сутринта в седем, в столовата? В седем, в седем…