Действие 4
Няма да разказвам подробно какво се случи на сутринта, просто не си спомням. Беше чудо, че ние с Чез някак си, подпирайки се един друг, стигнахме до Медитативната зала и даже прекарахме няколко часа, както се полагаше. Това, че бяхме в неадекватно състояние, никой не успя да забележи, защото и без това, на сутрешните медитации никой не можеше да се похвали с добро настроение. От медитацията си тръгнахме един час преди края, за да успеем да стигнем навреме в кухнята, където изтърпявахме наказанието си.
Вяло се придвижихме до столовата, разменихме няколко поздрава, изслушахме нечии указания и абсолютно автоматично се захванахме за работа. Като начало ни накараха да измием едни зеленчуци, след това да ги нарежем, после да ги пренасяме… Окончателно се разбудих едва след около час и половина.
— Това си е чисто издевателство — прозинах се аз. — Поне ще ни дадат ли да закусим?
— Мечтай си — разсмя се яката готвачка с бяла престилка, която минаваше покрай нас. — По време на закуската трябва да сервирате, да раздигнете, да измиете съдовете преди началото на следващата смяна, след което пак да сервирате…
С Чез се спогледахме и в един глас нададохме вой.
— На мен всичко това никак не ми харесва — мърмореше Чез, нарязвайки поредното градинско чудо на природата.
— Тепърва има да видиш — усмихна се накриво един ученик, който работеше заедно с нас. — До довечера остава още много време.
В кухнята бяхме общо осем души провинили се. Както ни беше обяснено, тук пращаха заради едно-единствено провинение — използване на магии извън Медитативните зали или Залите на Силата. Затова много бързо намерихме общ език с останалите, нищо, че трима от тях бяха от Факултета по Водата, а другите трима — от Въздушния.
По време на нашето общуване се разбра, че проблемите ни са сходни. На практика, превес се даваше на двубоите и за заклинанията оставаше малко време. Затова и те, както и ние се бяха опитвали да се упражняват по стаите си. Само един от осемте, беше наказан заради това, че уж на майтап беше полял с вода един ученик в коридора.
Веднага ми дойде на ум онзи, който си направи майтап с мен още първия ден. Дали го бяха наказали? Много ми се искаше! Всъщност, той си беше наказан, нали се запознахме в столовата.
Най-неприятното започна, когато дойде време за закуска. Заради някакво негласно правило, измислено специално заради мен и Чез, провинилите се не можеха да обслужват съкурсниците си. Затова нашите ги обслужваха тези от Водния факултет, а ние обслужвахме техните съкурсници.
След като един час михме съдове, дойде ред да носим чинии. Дори се зарадвахме, защото ни беше писнало от монотонната работа. Радостта ни обаче се оказа напразна.
Отдавна бях забравил за новия приятел на Лиз, затова не забелязах веднага неговата компания. Видях ги едва когато поставих пред тях чиниите със закуската.
— Това келнерче май съм го виждал някъде — подигравателно произнесе русолявият Ланс.
— Наистина си струва труда да влезеш в Академията, за да сервираш в стола — захихика Ейнджъл.
С какъв кеф бих му извил врата на този лигльо!
— Някой трябва да върши и тази работа — включи се и Найджъл. — По всичко личи, че това е истинското му призвание.
Поставих чиниите мълчаливо пред тях и се отдалечих.
— Къде тръгна? — Ланс ме хвана за ръкава. — Може би искаме да ти кажем още някои неща. Почакай малко.
Спокойно. Без нерви. Ако сега не се удържа, със сигурност ще ме изгонят от Академията като стой, та гледай! А аз още не бях решил, това добре ли е или зле.
В пълно мълчание издърпах ръкава си от ръката на натрапника и напуснах зоната на бойните действия.
— Защо ти треперят ръцете? — попита ме Чез, когато се върнах в кухнята.
— Нерви! — избучах и седнах на един стол. — Твой ред е да носиш чинии. Дванадесета маса.