Нашите познати седяха, между другото, на тринайсета маса. И след това нека някой се опита да ми каже нещо за нещастните числа!
След пет минути Чез се върна, червен като домат и с празен поднос.
— Какво ти е? — попитах злорадо.
— Сега ще ги… — бучеше Чез. — Никакви академични правила няма да им помогнат!
— Успокой се — посъветвах го. — Нека ги обслужат момчетата от Земния факултет, а ние после ще им помогнем за масите на „земята“.
— Как не! — побесня Чез. — Заради някакви си малоумници! Ние, ние ще ги обслужим! Да видим кой ще се смее последен!
Толкова бесен не бях виждал приятеля си. Явно го бяха засегнали много зле.
Появи се малка пауза, докато гладните студенти си пълнеха стомасите и аз реших да подремна. Нощният сън се оказа недостатъчен за възстановяване на силите ми и се чувствах като изцеден лимон.
Но едва затворил очи и някой ме бутна по рамото, после друг ме задена с подноса си, трети ме настъпи по крака и аз разбрах, че в кухнята нямаше как да си почина. Нямаше какво друго да правя и затова се присъединих към учениците, които активно обсъждаха живота в Академията. Разбира се, най-активен беше Чез.
— Не ставайте глупаци — вещаеше той. — Неслучайно тук наблягат на двубоите. Със сигурност предстои някаква каша и на тях всеки Майстор боец им е ценен.
— Да — съгласи се един от представителите на факултета по Водата. — Нашият император отдавна не е същият — няма си наследник и не се знае кой ще дойде след него. Напълно възможно е Шатер или някой друг от съседите ни да поиска да се възползва от момента и да завземе Златния град.
Някой от съседите? Ха-ха! Та ние нямаме други съседи на континента. Съмнявам се дали биха могли да се нарекат „съседи“ държавите от другите континенти…
— Това е смешно — не се съгласи с „водния“ един от представителите на въздушната сфера. — Никой няма да рискува да нападне Лита, дори само заради това, че тук е Академията. Само един Майстор струва колкото хиляда войника от Шатер.
Вижте ги, също като Съвета на Върховните майстори! Липсва само представител от факултета по Земята. Провинилите се студенти от първи курс обсъждат съдбините на света — картина, достойна за четката на някой велик художник.
— Те да не са глупаци, да нападат без магическа поддръжка! А между другото, Шатер си има собствена Академия на Занаята. Не толкова яка — Чез се усмихна, без много да си вярва — колкото е нашата, но не е за подценяване.
— Да, да — закима, в знак на съгласие представителят на водната сфера. — И си има много странно име. Ей сега ще си спомня… А! Орден. Магически орден.
— И тях ли ги учат на това, на което и нас? — поинтересувах се аз.
Всички ме зяпнаха като по команда.
— Ние откъде да знаем?
— Ами… всичко е възможно — повдигнах рамене. — Помислих си, че…
— Не му обръщайте внимание — уж на шега каза Чез. — Той е нашият мислител, но все мисли в друга посока.
Всички дружно се разсмяха.
Обидено им обърнах гръб и реших да не участвам в глупавия им разговор. И без това нямах чак такова желание…
За сметка на това се сближих с един ученик от въздушния факултет и дори си разменихме схемите на някои заклинания. Те не изучаваха огнени заклинания, затова схемата на простия фаербол го приведе в луд възторг. Да разказвам ли това, че заклинанието за „въздушен щит“, което получих насреща, предизвика у мен свещен трепет. Разказах на Лот — така се казваше момчето — как съм попаднал в кухнята, а той ми разказа за собственото си провинение. Разбира се, не можеше да се мери с мен и Чез, той само беше направил охладител за въздух в стаята си — било му топло. Заради което получил една седмица поправителен труд. Излиза, че ние с Чез сме късметлии, явно Кейтен се беше смилил над нас като за първи път.
След половин час с Чез отидохме да съберем от масите празните паници. Сякаш напук, а може би тъкмо напук, троицата наши познати седеше все още на тази проклета маса номер тринайсет.
— Да отидем заедно — пошепна ми Чез. — Ако нещо се случи, ще ми пазиш гърба.
Защо да му пазя гърба? Какво ли беше намислил?
Тръгнах да го спирам, но вече беше късно. Чез гордо измарширува до масата и започна да събира чиниите. Заех се със същото на съседната маса.
— След това сигурно дояждате остатъците? — попита гърчавия Ейнджъл — Защо да се похабяват продуктите…
— Разбира се — без да се откъсва от работа, отвърна Чез. — Този принцип сме спазили и когато сме ви сготвили тази чудесна супичка от вчерашните остатъци.
Погледите на тримата обходиха празните чинии от супа и лицата им на мига придобиха зеленикав оттенък.
— А за това, че всеки в кухнята смята за свое задължение да се изплюе в чиниите на глупаци като вас, изобщо няма да разказвам — продължаваше Чез.